Синеокият варварин
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синеокият варварин». Краткое содержание книги:
Един час по-късно, след като се бе избавила от синините и от евентуалните вътрешни наранявания — не бе поискала обяснения от медитеха, тъй като не желаеше да знае — започна да усеща все по-силен гняв към мъжа, стъпкал така безжалостно надеждите й. Нямаше право да проявява подобна безотговорност към силата, която притежава. Някой е трябвало да го научи… той самият е трябвало да се научи да я владее.
Не можеше да си представи какви бяха жените, с които досега е бил. А откъде идваше, че приличаше толкова много на воин, с изключение на самоконтрола, благодарение на който не би й се наложило да се страхува от силата му? Разбира се, ако беше воин, това щеше да породи цяла нова поредица от страхове, някои от които — по-лоши от болката. Беше го попитала поне веднъж. Защо не й бе отговорил?
Като че ли сега пък това имаше значение. Единствено колкото да задоволи любопитството й. Защото, въпреки твърдото си решение да не го вижда повече, изпитваше живо, непреодолимо любопитство. Това още повече подсилваше гнева й. Не трябваше изобщо да мисли повече за него, но не можеше да го избие от ума си.
След като облече традиционното чаури, носено от всички жени на Кан-ис-Тран, се почувства наистина у дома. Притежаваше всички възможни цветове на тези прозрачни, подобни на шалове тоалети, но избра за тази вечер бялото — в чест на баща си. В зависимост от това как бяха набрани шаловете, те можеха да изглеждат натрапчиво предизвикателни или свенливо женствени. Никога не се бе стремила да бъде предизвикателна и се съмняваше, че изобщо някога щеше да го пожелае, затова шаловете на всичките й поли бяха съединени доста под ханша, така че никога не се разтваряха по-горе от средата на бедрото.
За да внесе някакъв цвят в облеклото си, сложи колан и сандали, обсипани със светлосините скъпоценни камъни. Същите камъни блестяха на шията, ушите и двете й китки. Остави косата си да пада свободно по гърба, както я предпочиташе баща й, макар да имаше фризьор стилист, който можеше да й придаде най-невероятни форми само за минути.
Вече беше готова да се присъедини към семейството си за вечеря, но се поколеба пред огледалната стена. Колкото и да се стараеше обаче, не забелязваше никаква промяна в резултат на днешните си преживявания. Бузите й изглеждаха малко по-розови от обикновено, но това бе всичко. Какво очакваше? Щастлив блясък в очите? Все пак се чувстваше толкова по-различно…
Въздъхна с отвращение и излезе от будоара още по-раздразнена. Така нищо нямаше да излезе. Трябваше да се успокои, преди да се покаже пред родителите си. Нямаше намерение да настройва отново майка си срещу Фалон. При това този път баща й щеше да бъде там и да поиска обяснения.
Обикаля бавно в продължение на няколко минути из стаята си, като поемаше дълбоко въздух и се надяваше познатата обстановка да я поуспокои: колекцията й от лунни камъни; единственото легло в двореца, приемащо формата на лежащия; столът, който Далден чупеше всеки път, щом седнеше на него, като неизменно я разсмиваше. Още не се бе видяла с брат си, нито пък домашният й любимец бе дошъл да я приветства, но това бе въпрос на минути.
Тук беше в безопасност. Защитена. Щеше да стои по-далеч от състезанията. Утре Корт щеше да придружи приятелите й обратно до парка, ако искаха да ходят там, но тя щеше да си намери извинение.
Ето, вече се чувстваше по-добре. Не си даваше сметка, че се опасява да не би да срещне случайно Фалон, но очевидно това бе скритата причина за тревогите й.
Пое си за последен път дълбоко въздух и излезе от стаята, усмихна се на слугинята, която тъкмо минаваше край вратата, и спря рязко, забелязала четиримата мъже, които я следваха. Фалон Ван’иър бе един от тях. Той също спря, изненадан не по-малко от нея самата. Тримата му приятели се обърнаха, за да видят какво го бе задържало.
Шанел се възползва от тази възможност, за да се вмъкне обратно в стаята си. Сърцето й биеше лудо. Нямаше представа какво правеше той в двореца и още по-малко — защо идваше по коридора откъм крилото за гости. Защо не бе изчакала още няколко секунди, преди да се покаже от стаята си! О, Звезди, вратата й не се заключваше! На нито една от вратите в двореца нямаше ключалки, тъй като никой не би се осмелил да влезе там, където не го желаят.
Тази мисъл й донесе известно облекчение, но само до мига, в който вратата започна да се отваря и да я побутва в гърба. Дъхът й секна. Отпусна се с цялата си тежест върху й, но усилията й бяха напразни. Вратата продължаваше да се отваря плавно, като я принуди да отскочи встрани, преди да я притисне към стената.