Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Не искаше друг съпруг. Глупава мисъл — дългът на жената към клана и повеляваше да има съпруг. Някой ден тя щеше да стане предводителка на клана и погледите на всички мъже на Сборището щяха да бъдат вперени в нея. Можеше ли да понесе това?
Познаваше Черната ръка от доста време. Помнеше го от времето, когато още бе младо момиче.
— Ти си спал с Ларкспър.
— Така е.
Тя пое дъх, борейки се с неизбежното.
— Ами Силата ти?
Той зави раменете и с наметката си, за да я предпази от студа, и я прегърна.
— Силата ми чезне от няколко години насам… не зная защо. Но искам да знаеш, че се молех с цялата си душа за живота на Топъл огън.
— Знам това. — Топлината на наметката му я обгърна. Сборището бе на още три дни път, ако се гледаше скоростта, с която Ларкспър пътуваше. От върха на хребета тя виждаше тъмните очертания на Чудовищните планини, издигащи се отвъд Трите устия.
Кланът на Облите скали щеше да спечели голям престиж от тази женитба. Тя можеше да и бъде от голяма полза в бъдеще. Слуховете за омагьосването щяха да бъдат пресечени и обвиненията, отправени от клана Трите устия, щяха да се възприемат по-скоро като шега, отколкото като заплаха. Хората щяха да я гледат и да си казват: „Я виж, Горчив храст — заради нея Черната ръка се отказа от Силата си.“
Тя се извърна към него; стомахът и се обърна, сякаш решението и бе предателство спрямо Топъл огън.
— Ще стана твоя жена.
Той я прегърна по-силно.
— Благодаря ти, Горчив храст. Обещавам ти да бъда добър съпруг.
— А аз — добра съпруга. — Скръбта и се примеси с облекчение.
Той загърна и двамата с наметалото и тя с наслада прие топлината на тялото му.
— Донесъл си доста голямо наметало за такава топла нощ.
Той и се усмихна:
— Надявах се, че ще ми потрябва.
Тя кимна колебливо и го поведе за ръка към едно закрито място в пелиновите храсти. Свали наметалото от гърба му и го растла на меката земя. Изпитваше смесени чувства, докато изхлузваше роклята си. Хладният въздух погали кожата и. Луната надникна иззад облаците и я обля с мека светлина.
Черната ръка въздъхна, плъзвайки доволен поглед по тялото и. Той изхлузи ризата си от лосова кожа, а тя развърза връзките придържащи панталона му.
Горчив храст легна по гръб на меката земя и пое тежестта му върху себе си. Усещането на тялото му събуди нещо изгубено, лутащо се без посока в душата и. Един познат копнеж, който смяташе за безвъзвратно изгубен, се пробуди отново и тялото и отвърна с готовност, както я бе научил Топъл огън.
Тя го посрещна и въздъхна, когато двамата се сляха.
Нещо в храстите под тях побягна в мрака и я стресна.
— Сигурно е заек — прошепна в ухото и той, спирайки движенията си само за миг.
Тя се отпусна назад, оставяйки топлата сладостна възбуда да нараства. Дълбоко в душата и един слаб гласец повтаряше отново и отново: „Топъл огън, прости ми. Прости ми…“
Земята се бе променила, откакто Бягащ като вятъра бе седял за последен път на същия този камък и бе обхождал с поглед лагера на клана Бяла глина. Снегът се бе стопил под лъчите на лятното слънце. Студените ветрове бяха отстъпили място на нежните повеи, които освежаваха горещината на деня. Все едно, че е някакъв различен свят — някакво странно място, изплувало от Сънищата. Той затвори очи, припомняйки си онази студена зимна нощ. Вятърът виеше и навяваше снежни кристалчета върху замръзналите преспи. Пелиновите храсти шумоляха под обсипаното със звезди небе. Наоколо бе студена, черна нощ, а в далечината се издигаха назъбените и покрити със сняг планински върхове.
Когато отвори очи, всичко това изчезна; пред него се простираше топла земя, покрита със синьо-зелени пелинови храсти и обгорени от слънцето жълто-кафяви скали.
Следвайки някакъв подтик, той се бе насилил да мине през останките от лагера, преди да се изкачи на хребета. Костите бяха оглозгани. Кожените дрехи се бяха втвърдили и напукали от слънцето и вятъра. Лежащите из тревата кичури черна коса бяха станали крехки и чупливи. Овъглените пръти и покривала на палатките бяха разпръснати около едно черно пепелище, отбелязващо мястото, където се бе състоял последният съвет на клана Бяла глина.
Бягащ като вятъра бе разпознал някои от мъртъвците по костените украшения и парчетата от мидени черупки, пръснати между костите. Старият сокол, чиято усмивка бе изпълнена с такава топлота. Свирещият заек, който бе толкова мъдър. Посивелите коси, които все още се държаха на оглозгания череп до останките на стария вожд на клана сигурно бяха на Летящата катерица. Застанал сред мъртъвците, които не можеха да намерят покой, той вдигна ръце към небето и поде древната Песен на племето, умолявайки Гръмовната птица да подири пръснатите им души. След това бе заплакал — последният оплаквач на клана Бяла глина.