Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Мислено й пожелах някои радости… И излязох навън. Стаята на Барбара се намираше в дъното на сградата, на втория етаж, над една бетонова скара, обвита с декоративно растение. Оная, очилатата от рецепцията, може да си дреме праведната дрямка. Растението ми пречеше да хвърля камъче, затова ми се наложи да изпълзя като смок по скарата. Стаята беше тъмна, но лампата в предверието светеше.
Залепих нос о стъклото и внимателно се вгледах. Едното легло беше оправено за лягане, но Барбара я нямаше в него. Ето я, излезе по нощница от банята. Драснах с нокът по прозрачната повърхност, тя погледна към мен и в първия момент се стресна. Но ме позна и бързо ми отвори. Тихо скочих вътре.
Току-що си беше взела душ. Усетих приятното настръхване от допира с тялото й. Чувствах, че сега няма сила, която да може да ме отлепи от нея. Кръвта заблъска в слепоочието ми, а цялото ми тяло изтръпна от възбуда. Повдигнах нощницата й, ръцете ми започнаха да галят гърба, гърдите й… Пулсът на шията й влудяващо тактуваше по устните ми.
Думите й достигнаха някак със закъснение до съзнанието ми. Тялото й наистина се съпротивляваше.
Това пък какво е?!
Трудно ми беше, но спрях. Отлепих се бавно от нея. Нищо не я попитах. Сега тя трябваше да даде някакво обяснение. Погледнах очите й. Нищо не разбирах… Когато една жена те гледа така, обикновено не се дърпа, ако тръгнеш да я разсъбличаш.
Приседнах напреко на фотьойла, за да прикрия една издатина върху панталона.
— Да ти направя ли едно кафе?
— Ако се грижиш за безсъницата ми, вече успя да я предизвикаш по друг начин… — думите излязоха от устата ми сухи и не чак толкова миролюбиви.
— Добре, ще минем без кафе… И аз се чувствам точно като теб… Трудно ми е да ти го обясня…
— Нищо. Опитай. — Усещах, че съм напрегнат. Знаех, допусках, че може да има някакви съображения, които да я карат да се държи така. Бях готов даже да ги приема, но… издатината върху панталона не спадаше… И определено пречеше на толерантността ми.
— Правя го от страх — обясни бавно Барбара. — Не от страх от това, което искаме и двамата. А от страх, че утре ще си тръгна, а ти ще останеш тук. И когато се прибера в Иниелин, ще се колебая… Това, което е в главата ми, спомен ли е или сън?… И…
— Преди „и“-то… От теб зависи, сега, тази вечер, дали това ще остане спомен или сън. Аз предпочитам спомените, но други предпочитат сънищата. Дамата на рецепцията например…
— Откъде знаеш?
— Видях книгата в скута й.
— Какво четеше? — все още неразбиращо ме попита Барбара.
— Не знам. Не видях заглавието. Но мярнах илюстрацията. Щрих на страстна прегръдка. Старите моми най-обичат да четат любовни романи. Опитват се чрез тях да наваксат пропуснатото.
— Откъде знаеш, че е стара мома?
— Липса на пръстен където трябва, изражение, държание. Злоба в аванс, ако щеш… Симптоми милион…
— Стори ми се, че си по-добър. И по-… — замисли се, но пак не успя да намери точната дума.
— Правиш ли разграничение между добрите и добряците? Защото добряците често отнасят шамари. А и мнозина са добри, защото нямат характер да бъдат нещо друго. Аз не съм добряк. Но не съм и зъл! Зачитам чуждите позиции, но държа да бъде зачитана и моята. Мога да правя и крачка назад, но на човек, който също има задна скорост и я използва. Само че, когато идвах насам, имах някаква друга идея, а не да си правя кинетична психоанализа.
Барбара пребута една табуретка, седна срещу мен и погали ръцете ми. Искаше ми се да й изръмжа нещо, да й обясня колко нескопосано постъпва с това връщане назад. Но очите й отнемаха агресивността ми. Нещо не проумявах, а и тя не успяваше да го обясни разбираемо. Все пак, говорехме на чужд и за двама ни език. А и проблемът не беше в самия език, нито в познаването му. Явно не бяхме изработили необходимия общ език, от който една любов се нуждае.
Вечерта вървеше към издънка. Разбира се, можех просто да я прегърна настойчиво и да я понеса към леглото. Нямаше да ми се съпротивлява дълго. Тялото й вече ме търсеше. Но… не! Така не!
А как?!
Един мъж трябва да умее да признава и пораженията си. Да се хвали с постигнато може всеки. Ако имахме още време пред себе си, издънката на тази вечер не тежеше особено. Но утре тя отлиташе. Постарах се гласът да не издаде разочарованието ми.
— Ела да ме изпратиш.
— Добре.
Стана, смъкна нощницата си и започна да се облича. Хубави гърди, наистина хубави. И извивката към корема… Така не! Не съм гумено човече! Обърнах се гърбом и се загледах през прозореца. Не може да ми се отрече. Може да съм карък, но стилен. Навън грееше пълна луна, която по някакъв странен и нетърпящ възражение начин ме подгряваше допълнително. Целият свят в този момент ме тласкаше към едно! Тръгвах към това момиче в момент, когато цялата подредба на звездите говореше — сега! И… Нищо!