Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Прекрасна идея, но в живота не става така — отговори Кръмли.
— Много по-често, отколкото си го представяш. Един приятел миналата година тръгна да пътува с ролс ройс. По пътя, и през Оклахома, и през Канзас, и през Мисури, и през Илинойс шест пъти едва не бил изтласкан в пропасти от шофьори, които се вбесявали от тази скъпа кола. Ако бяха успели, щеше да си е чисто убийство, ни повече, ни по-малко.
— Това е друго. Скъпата кола си е скъпа кола. Все едно им е било кой я кара. Убиват. А пък това, което ми разправяш, е…
— На този свят има хора убийци и хора, които искат да бъдат убити. Старикът в гишето за билети беше от тия, дето ги убиват, такава е и жената с канарчетата. То им е в очите: вземи ме, казват очите им, прояви благосклонност към мен, очисти ме завинаги.
— Шранк — завърших. — Живота си обзалагам.
— Недей — обади се Кръмли, изведнъж притихнал. — Ти си добро момче, но боже мой, колко си зелен!
— Шранк — повторих. — Сега, след като сриват кея, трябва да се срине и той. Ако пък никой не го убие, ще си завърже „Упадъкът на Запада“ и „Анатомия на меланхолията“ за врата и ще скочи от останките в края на кея. Шранк.
Сякаш за да ме подкрепи, един лъв, зажаднял за кръв, изрева откъм африканската територия на Кръмли.
— Откога пък започнахме да се разбираме чак толкова добре? — запита Кръмли.
И затвори.
Из цяла Венеция — за пръв път от седмици, месеци, дори години насам — транспарантите започнаха да се вдигат.
Океанският град сякаш се пробуждаше, преди да заспи вечния си сън.
Един транспарант точно срещу мене, в снежнобяло бунгало, бе вдигнат през деня и…
Миналата нощ, когато се прибрах вкъщи, погледнах отсреща и бях хипнотизиран.
Очите се взираха в мен.
Не чифт, не десетина, а стотици, че и повече.
Бяха от стъкло, едните — в лъскави редици, другите подредени на малки поставки.
Бяха сини, кафяви, зелени, лешникови и жълти.
Пресякох тясната ни улица и спрях да разгледам тази фантастична изложба на шарени ахатови топчета.
— Каква игра можеше да падне с тях в прашния училищен двор! — възкликнах.
Очите не отговориха. Лежаха на поставките, или разхвърляни на малки гроздове върху бялото кадифе, отправили погледи през мене и отвъд, към някакво безнадеждно бъдеще зад гърба ми и по вледенения ми гръбнак.
Кой беше изработил стъклените очи, кой ги бе изложил на витрината и кой чакаше вътре — да ги продаде и да ги намести в празните очни ябълки на купувачите, това не знаех.
Ала който и да бе, беше някой от безбройните неизвестни майстори и търговци от Венеция. Понякога, случайно, дълбоко в пещерните дълбини на бунгалото бях съзирал ослепителен синьо-бял пламък и нечии ръце, оформящи капки от разтопено стъкло. Ала старецът (всички са стари във Венеция, Калифорния) криеше лице зад плътна метално-стъклена заваръчна маска. Виждаше се само как там, навътре, оживява още един поглед, сляпо око се фокусира от пламъка, за да се нареди утре като ярък бонбон отпред на витрината.
Дали имаше кой да купува тази необичайна бижутерия — и това не знаех. Ни веднъж не бях виждал някой да влиза пипнешком в магазинчето и да си излиза с нови очи. Щорите се бяха вдигали не повече от веднъж или дваж месечно през миналата година.
Вгледан в тях, аз си помислих — нечии очи, кажете ми, видяхте ли някъде изгубените канарчета? Накъде отлетяха?
И добавих — ще наблюдавате дома ми, нали? Нощем бъдете нащрек. Времето може да се развали. Да дойде дъждът. Привидения може да посегнат към звънеца ми. Гледайте всичко, умолявам ви, и всичко запомнете.
Лъскавите шарени ашици от старите училищни дни примигваха едва забележимо.
В същия миг ръка като на магьосник се присегна откъм сянката зад витрината и спусна клепача пред очите.
Сякаш духачът на стъкло се ядоса, че гледам към неговите погледи.
Или пък се уплаши, че може да си изкихам окото и да поискам да си купя резервно.
Клиент! Та това ще му развали рекорда. Десет години откак духа стъкло, без ни един купувач.