Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
А Кубрат слушаше с пръсти тупането на Аспаруховото сърце. И слушаше биенето на собственото си сърце. И биеха двете сърца удар в удар като далечния тътен от стъпките на двама души, които вървят крак в крак. И двете ръце изпращаха в гърдите на Кубрат кръвта като че ли на едно-единствено сърце. А сърцата на мъжете от рода Дулу — сърцата на Кубрат и синовете му — биеха два пъти по-бавно от сърцата на обикновените хора. И жреците смятаха това за добър знак, защото хора с бавни сърца се уморяват по-трудно и живеят по-дълго, тъй като се знае, че всекиму са отредени броени удари на сърцето.
И Кубрат отпусна ръцете си. Не беше станало чудо — и все пак станалото беше чудо — срещу Кубрат стоеше неговият син, дошъл незнайно откъде, скрит досега незнайно къде. И Кубрат разбра защо Акага три пъти го извика в зимовищата на оногурите.
Кубрат каза:
— Коя е майка ти?
Аспарух все още плуваше в златните води на пролетното езеро. Той като че ли се носеше без тегло и крачеше във вода, а нозете му с усилие достигаха земята, както с мъка се стъпва върху езерно дъно. И Аспарух не се учудваше, той дори не мислеше.
Аспарух отговори със своя мъжки глас — и се изненада, че гласът му така лесно излиза от пресъхналото и сковано гърло:
— Майка ми отдавна е покойница.
Кубрат попита:
— Помниш ли майка си?
Аспарух се замисли и каза:
— Не…
Но той я помнеше. Тя беше млада и красива и никога не го милваше. Когато мислеше, че Аспарух е заспал, тя се свеждаше над него и той усещаше, че като луда го прегръща в мислите си. И над него като че духаше топъл вятър.
Кубрат затвори очи. И той си припомни, че преди петнадесет години беше идвал при Акага, но не си спомняше дали в шатрата му бяха довели жена. Навярно са довели. Сигурно е, че са довели. Кубрат се опита да си припомни още нещо — и под спуснатите му клепки нахлуха спомените за хиляди еднакви нощи, като че ли вдигаше една след друга завесите на нощни шатри. И отнякъде го лъхаше топъл дъх, а отнякъде го посрещаше стенание и плач, сякаш отваряше врата на мъчилище, в което той беше палачът.
И Кубрат отвори очи, та попита:
— Как се наричаш?
Момчето каза:
— Аспарух.
Тогава жрецът пристъпи напред — той се осмели да пресече чертата, която свързваше тези двама души, защото вярваше в себе си и в дружбата на Кубрат. И жрецът запита Аспарух:
— Кой ти даде това име?
А жрецът говореше не на болгарски, ами на езика на мъртвите конни народи, които някога бяха издигнали тази могила и бяха изваяли този каменен истукан. Защото името на момчето беше име на мъж от тези древни племена.
И Аспарух му отговори на същия език на мъртвите:
— Така ме нарече моята баба Акага.
И жрецът запита:
— А знаеш ли какво казва името ти?
Момчето сведе поглед и каза:
— Аспарух ще рече „Конеславен“.
И жрецът повели:
— Дай ми ръцете си!
И жрецът пое ръцете на Аспарух в единствената си ръка и опипа китките му. А държеше очите си затворени и пръстите му пипаха точно и плътно като пръсти на слепец. После жрецът коленичи пред Аспарух и грижливо прокара пръсти от нозете до челото му, сякаш търсеше нещо скрито под дрехите, та дори и под кожата му. И като се изправи, жрецът рече:
— Кубрате, хане на всички болгари, това момче има костите на вашия род. Всяка кост и всяка жила.
И жрецът вдигна дясната ръка на Аспарух пред очите на Кубрат и каза:
— Гледай, дори последната става на показалеца му е изкривена като твоя показалец.
И жрецът твърдо гледаше Кубрат в очите. А Кубрат чакаше. И жрецът се забави, но не се поколеба да изрече:
— Казвам ти — това дете е твой син.
А Кубрат вдигна нагоре разтворени ръце, отметна глава и започна да се смее. И щастливият му глас кънтеше в сребърната утрин. А отдясно и отляво дойдоха хранените му хора, съединиха се, та от две крила се превърнаха в един кръг.
И Кубрат викаше:
— Пратете глашатаи през степта, конници с рогове и барабани! Нека викат — напред към слънчевия изгрев, надясно към полудневната страна, назад към слънчевия залез, наляво към полунощната страна. Хан Кубрат кани всички на ешмедеме! Който може да ходи, нека дойде на своите си крака, който лежи, нека го донесат с постелката му! Нека кърмачките домъкнат люлките на пеленачетата си и нека бременните седнат на почетните места, за да могат и децата в утробите им да видят моя празник. Нека всички запомнят, за да разправят на хората, които идват след нас, как хан Кубрат срещна своя изгубен син Аспарух.
И Кубрат се отдръпна, та гледаше Аспарух. И виждаше себе си. Реката на времето потече обратно — то беше невъзможно, но беше вярно — и Кубрат се връщаше в своето юношеско тяло и душата му запяваше, защото го чакаха дни на растеж и зреене. Заедно с Аспарух той щеше отново да усети как гърдите му се разширяват и плещите наедряват, щеше да си пусне брада и да я чака да побелее. Заедно с Аспарух той щеше да преживее нови щастливи дни, щастливи години, докато Аспарух се превърне в Кубрат. Защото Аспарух не можеше да не стане Кубрат, старият хан помнеше всяка своя черта, отразена от сребърното китайско огледало, и Аспарух повтаряше като огледало тези черти.