Наследството на Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-14727-0
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Наследството на Болейн». Краткое содержание книги:
Джейн Болейн — измъчена, остаряла и озлобена, станала причина за гибелта на собствения си съпруг и на снаха си Ана Болейн, е готова на всичко, за да оцелее и запази мястото си в кралския двор.
Ана от Клев — четвъртата поред съпруга на крал Хенри Осми, посреща с простодушен възторг неговия избор и пристига в Англия с наивната надежда да бъде добра съпруга и кралица.
Катрин Хауърд, още почти дете, суетна и лекомислена, привлича вниманието на застарелия монарх и върви заслепена от дворцовия блясък към своята гибел.
Трите жени разказват страшната история на едно царуване, започнало в радост и блясък и завършило с ужас, разрушение и терор. Блестящите придворни участват в пищни празненства, съзнавайки, че вървят по ръба на пропаст. Всичко в Англия зависи от волята на един обезумял от самолюбие и опиянен от абсолютната си власт монарх, чийто път е осеян с невинни жертви. Оцелелите от рода Болейн отново участват в жестоката битка за власт и надмощие, която се води в сянката на ешафода.
— Приветствам ви с добре дошла в Англия — казва той достатъчно бавно, за да го разбера, и аз отговарям внимателно на английски:
— Милорд, много съм щастлива, че съм тук, и ще се опитам да ви бъда добра съпруга.
Мисля, че ще бъда щастлива, мисля, че това може да се постигне. Онази първа смущаваща грешка може да бъде забравена и оставена зад гърба ни. Бракът ни ще продължи с години, ще бъдем щастливи заедно, цял живот. След десет години кой изобщо ще си спомня подобна дреболия?
След това пристига моята каляска и аз пътувам през парка до двореца Гринич, който е край реката, и всички баржи по реката са боядисани в пъстри цветове, с развети знамена, а гражданите на Лондон са облечени в най-хубавите си дрехи. Извели са музиканти по реката и те свирят нова песен, наречена „Щастливата Ана“, написана за мен, а на лодките са издигнати дървени сцени и се играят живи картини в чест на пристигането ми, и всички се усмихват и ми махат, затова аз се усмихвам и махам в отговор.
Нашето шествие тръгва нагоре по широкия път към Гринич и аз отново си давам сметка каква страна е моята нова родина. Защото този Гринич изобщо не е замък, не е място, укрепено поради страх от врага, който може да дойде; той е дворец, построен за живееща в мир страна, голям, богат, красив дворец, по-прекрасен от всичко във Франция. Той гледа към реката и е най-красивата постройка от камък и скъпоценно венецианско стъкло, която съм виждала през живота си. Кралят вижда възхитеното ми лице, довежда коня си редом до каляската ми и се навежда да ми каже, че това е само един от многото му палати, но най-любимият и че след време, когато пътуваме из страната, ще видя останалите и че се надява всичките да ми се харесат.
Отвеждат ме в покоите на кралицата да си почина и поне веднъж не ми се иска да се скрия в личните си покои, а вместо това се радвам да бъда тук, заобиколена от дамите си в моя кабинет, и от останалите, чакащи в голямата зала за аудиенции отпред. Влизам в личната си гардеробна и се преобличам в роклята си от тафта, която са поръбили със самурените кожи, подарени ми от краля за Нова година. Мисля, че никога преди не съм носила толкова скъпи одежди. Повеждам дамите си на вечеря, чувствайки се така, сякаш вече съм кралица, а на входа на голямата трапезария кралят ме хваща за ръката и ме повежда покрай масите, където всички се кланят и правят реверанси, а ние се усмихваме и кимаме, хванати за ръце, сякаш вече сме съпруг и съпруга.
Започвам да разпознавам хората и да си спомням имената им без подсещане, така че сега дворът не ми се струва толкова неразбираемо и лишено от приятели място. Виждам лорд Саутхамптън, който изглежда уморен и разтревожен, както сигурно наистина се чувства заради целия труд, който положи да ме доведе тук. Усмивката му е напрегната, и, странно, поздравът му е хладен. Той извръща поглед от краля, сякаш се задава някаква беда, и аз си спомням решимостта си да бъда справедлива кралица в този двор, който се ръководи от произвола. Може би ще науча какво тревожи лорд Саутхамптън, навярно мога да му помогна.
Главният съветник на краля, Томас Кромуел, ми се покланя и аз го разпознавам от описанието на майка ми като човека, стремящ се повече от всеки друг към съюз с нас и протестантските херцози на Германия. Бих очаквала да ме поздрави по-топло, тъй като бракът ми е триумфът на неговите планове, но той е мълчалив и неуверен, и кралят ме превежда покрай него само с една кратка дума.
Архиепископ Кранмър също вечеря с нас, а разпознавам и лорд Лайл и съпругата му. Той също изглежда изморен и сдържан и аз си спомням изказаните от него в Кале страхове от разделенията в кралството. Усмихвам му се топло. Знам, че ми предстои работа тук. Ако успея да спася дори един еретик от кладите, тогава ще съм била добра кралица, и съм сигурна, че мога да използвам влиянието си да въдворя мир в тази страна.
Започвам да чувствам, че имам приятели в Англия, а когато плъзвам поглед надолу по протежение на залата и виждам своите дами — сред тях Джейн Болейн, милата лейди Браун, племенницата на краля лейди Маргарет Дъглас и малката Катрин Хауърд — започвам да чувствам, че това наистина може да бъде моят нов дом и че кралят е наистина мой съпруг; че неговите приятели и неговите деца ще бъдат моето семейство и че ще бъда щастлива тук.
Катрин, дворецът Гринич, 3 януари 1540
Точно както винаги съм си мечтала, след вечеря ще има танци в красива зала, пълна с най-красивите млади мъже на света. И, което е дори по-хубаво и от най-големите ми мечти, имам нова рокля; а на роклята, така че да се вижда възможно най-ясно, така, че възможно най-много да бие на очи, е забодена новата ми златна брошка, която ми подари самият крал на Англия. Опипвам я с пръсти през цялото време, почти сякаш соча към нея и казвам на хората: „Е, какво ще кажете сега за това? Не е зле, когато това е едва ли не първият ми ден в двора.“ Кралят седи на трона си с властен и бащински вид, а лейди Ана е възможно най-красива (като се има предвид ужасната рокля) до него. Със същия успех можеше да хвърли самурените кожи в Темза, вместо да накара да ги пришият към тази огромна като палатка рокля. Толкова съм разстроена, задето подобни прекрасни кожи са едва ли не захвърлени, че за миг това почти помрачава удоволствието ми.