Наследството на Болейн

Когато той я целува, всичко се обърква ужасно. Веднага разбирам, че тя няма представа кой е той: някой трябваше да я предупреди. Тя мисли, че той е просто някакъв пиян старец, който е влязъл с олюляваща се походка с цел да я целуне, за да спази някакъв облог, и разбира се, е потресена, и разбира се, е напълно отвратена, защото, когато е загърнат в евтина пелерина и не е обкръжен от най-великия двор на света, той изобщо не изглежда като крал. Всъщност, когато е облечен в евтина пелерина и е заедно със спътниците си, също бедно облечени, той прилича на обикновен търговец с поклащаща се походка и зачервен нос, който обича да си пийва по чаша вино и таи надежди да отиде в двора и да види по-високопоставените от него. Прилича на човек, когото чичо ми не би удостоил с внимание, ако той се обърне към него на улицата. Дебел стар човек, вулгарен стар човек, като пиян отглеждащ овце фермер в пазарен ден. Лицето му е ужасно подпухнало, като огромно кръгло блюдо с мазнина от печено месо, косата му е оредяваща и сива, той е чудовищно дебел, а на крака си има стара рана, от която куца толкова силно, че се придвижва с олюляваща се походка като стар моряк. Без корона не е красив: прилича на нечий дебел стар дядо.

Той отстъпва назад, тя отстоява достойнството си, разтривайки уста, за да прогони мириса на дъха му, а после — толкова е ужасно, че почти мога да изпищя от потрес — обръща глава и се изплюва, за да прогони вкуса му. „Оставете ме“, казва тя и му обръща гръб.

Настъпва пълна, ужасна тишина, никой не проронва и дума и аз внезапно разбирам, сякаш братовчедка ми Ана Болейн е до мен и ми дава напътствия, какво трябва да направя. Дори не мисля за танците и за младия мъж, поне веднъж дори не мисля за себе си, а това не се случва почти никога. Просто изведнъж, в един миг, ми хрумва, че ако се престоря, че не го познавам, тогава той може би ще продължи да не разпознава себе си и цялото това жалко зрелище на този глупав стар човек и противната му суета няма да рухне около нас. Да си призная честно, изпитвам единствено жал към него. Просто мисля, че мога да му спестя ужасното смущение от това да налети на една жена и тя да го зашлеви и прогони като миризлива стара хрътка. Ако някой друг беше казал нещо, щях да запазя мълчание. Но никой не казва нищо и мълчанието продължава до безкрайност, непоносимо, а той тромаво се дръпва назад, едва не се блъсва в мен, лицето му е цялото разкривено и объркано и на мен така ми дожалява за него, горкият унизен глупак, че казвам — всъщност изгуквам: