Наследството на Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-14727-0
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Наследството на Болейн». Краткое содержание книги:
Джейн Болейн — измъчена, остаряла и озлобена, станала причина за гибелта на собствения си съпруг и на снаха си Ана Болейн, е готова на всичко, за да оцелее и запази мястото си в кралския двор.
Ана от Клев — четвъртата поред съпруга на крал Хенри Осми, посреща с простодушен възторг неговия избор и пристига в Англия с наивната надежда да бъде добра съпруга и кралица.
Катрин Хауърд, още почти дете, суетна и лекомислена, привлича вниманието на застарелия монарх и върви заслепена от дворцовия блясък към своята гибел.
Трите жени разказват страшната история на едно царуване, започнало в радост и блясък и завършило с ужас, разрушение и терор. Блестящите придворни участват в пищни празненства, съзнавайки, че вървят по ръба на пропаст. Всичко в Англия зависи от волята на един обезумял от самолюбие и опиянен от абсолютната си власт монарх, чийто път е осеян с невинни жертви. Оцелелите от рода Болейн отново участват в жестоката битка за власт и надмощие, която се води в сянката на ешафода.
Катрин, Дартфорд, 2 януари 1540
Пълен кошмар! О, Господи! Ужас, надминаващ и най-лошите ми страхове! Ще умра от това, със сигурност ще умра. Чичо дойде тук, чак от Гринич, специално за да ме види, и ме повика при себе си. Какво, за Бога, може да иска от мен? Сигурна съм, че е научил за разговора ми с краля и мисли много лоши неща за това и ще ме изпрати у дома при баба ми заради неподобаващо на една девойка поведение. Ще умра. Ако ме изпрати в Ламбет, това унижение ще ме убие. Но ако ме изпрати обратно в Хоршам, ще имам щастието да умра от отегчение. Ще се хвърля в тамошната река, как й беше името — река Хорш, река Шам — в езерото с патиците ще се хвърля, ако трябва — и ще се удавя, и те много ще съжаляват, като се удавя и всички те ме изгубят.
Сигурно така се е чувствала моята братовчедка кралица Ана, когато е знаела, че трябва да застане пред него, обвинена в прелюбодеяние, и е знаела, че той няма да застане на нейна страна. Сигурно е била безумно изплашена, поболяла се от ужас, но съм готова да се закълна, че не се е чувствала по-зле, отколкото аз се чувствам сега. Бих могла да умра от ужас. Мога просто да умра от ужас още преди изобщо да го видя.
Ще се срещна с него в личните покои на нейна светлост лейди Рочфорд: позорът очевидно е толкова голям, че трябва да си остане само между нас, членовете на рода Хауърд, и когато влизам, тя седи в прозоречната ниша, затова предполагам, че именно тя му е разказала всичко за случилото се. Когато тя ми се усмихва, аз я поглеждам намръщено, задето е такава стара клюкарка, и й правя ужасна физиономия, за да й покажа кого виня за участта си.
— Почитаеми чичо, умолявам ви да не ме изпращате в Хоршам — казвам аз в мига, в който прекрачвам прага.
Той ме поглежда навъсено.
— Добър ден и на теб, племеннице — казва ледено той.
Отпускам се, за да направя реверанс: почти съм готова да падна на колене.
— Моля ви, милорд, не ме изпращайте и обратно в Ламбет — казвам. — Умолявам ви. Лейди Ана не е недоволна от мен, тя се разсмя, когато й разказах… — замлъквам насред изречението. Твърде късно осъзнавам, че да разкажа на чичо си как съм казала на годеницата на краля, че макар да е дебел и стар, той е също и неописуемо суетен, навярно не е най-умното нещо. — Не съм й казала нищо — поправям се. — Но тя е доволна от мен и казва, че ще приеме съветите ми, макар баба да ме мисли за глупачка.
Сардоничният му, гръмък, подобен на лай смях ми дава да разбера, че е съгласен с мнението на баба ми.
— Е, всъщност, не точно съветите ми, сър: но тя е доволна от мен, и кралят също, защото ми изпрати златна брошка. О, моля ви, чичо, ако ми позволите да остана, никога вече няма да говоря така открито, даже няма и да дишам! Моля ви, умолявам ви, напълно невинна съм за всичко!
Той отново се засмива.
— Наистина — казвам. — Моля ви, чичо, не се извръщайте от мен, моля ви, доверете ми се. Ще бъда добро момиче, ще ви накарам да се гордеете с мен, ще се опитам да бъда съвършена…
— О, замълчете, доволен съм от вас — казва той.
— Ще сторя всичко…
— Казах, че съм доволен от вас.
Вдигам поглед.
— Наистина ли?
— Изглежда, че сте се държали възхитително. Значи кралят танцува с вас?
— Да.
— И разговаря с вас?
— Да.
— И изглеждаше много запленен от вас?
Налага се да се замисля за миг. Не бих го нарекла точно „запленен“. Той не приличаше на млад мъж, чиито очи се смъкват надолу от лицето ми, за да зърнат крадешком гърдите ми, докато ми говори, или който се изчервява, когато му се усмихвам. И освен това, кралят едва не се блъсна в мен, когато лейди Ана го отхвърли. Той още беше в потрес. Беше готов да заговори на всекиго, за да скрие обидата и смущението си.
— Той наистина говори с мен — повтарям безпомощно.
— Много съм доволен, че ви е удостоил с вниманието си — казва чичо. Говори бавно, сякаш е учител, а аз би трябвало да проумея нещо.
— О!
— Много доволен.
Хвърлям поглед през стаята към лейди Рочфорд, за да разбера дали това й звучи смислено. Тя леко ми се усмихва и ми кимва.
— Той ми изпрати брошка — напомням на чичо.
Той ме поглежда остро:
— Ценна ли?
Правя лека гримаса:
— Нищо в сравнение със самурените кожи, които изпрати на лейди Ана.
— Надявам се, че не. Но беше златна, нали?
— Да, и красива.
Той се обръща към лейди Рочфорд:
— Така ли е?
— Да — казва тя. Те си разменят леки усмивки, сякаш всеки от тях разбира добре другия.
— Ако негово величество ви удостои отново с честта да говори с вас, ще положите усилия да бъдете много очарователна и приятна.
— Да, почитаеми чичо.
— От подобни дребни прояви на внимание произтичат големи жестове на благоволение. Кралят не е доволен от лейди Ана.