Чест

Преди тази къща имахме апартамент в Истанбул, мястото, където ние с Искендер прекарахме ранните години на детството си, и което днес принадлежеше на друго време, на друга държава. Там живееше семейството ни, преди да се преселим в Англия през май 1970 година, малко преди раждането на Юнус. Подобно на много преселници, и мама имаше избирателна памет. От миналото, което беше загърбила, си спомняше главно — ако не и единствено — хубавите неща, топлото слънце, пирамидите подправки на пазара, вятъра с дъх на водорасли. Родината си оставаше безупречна, нещо като Шангри-ла, убежище, където, ако се наложи, може да се върне, ако не в истинския живот, то поне в мечтите.

Моите лични спомени обаче бяха от смесено естество. Може би децата никога не помнеха същото като родителите си от миналото, което бяха изживели заедно. От време на време мислите ми препускаха назад, към сутерена в онази стара къща: към мебелите с лазурносиня дамаска, към кръглите бели дантелени покривчици по ниските масички и рафтовете в кухнята, към колонията мухъл по стените, към високите прозорци, отварящи се към улицата… Жилището, врязало се в паметта ми, беше слабо осветено, с пукащо радио, което свиреше по цял ден, и едва доловимата миризма на разложено във въздуха. Там винаги беше сумрачно, все едно дали беше сутрин, или следобед.

Бях малка, когато онова жилище беше мой дом. Седнала по турски на килима във всекидневната, гледах с полуотворена уста нагоре, към прозорците при тавана. Зад тях имаше трескаво движение от крака, носещи се наляво и надясно. Хора, които отиваха на работа, връщаха се от пазар или бяха излезли на разходка.

Да гледаме краката на минувачите и да се опитваме да отгатнем как живеят, ни беше любима игра — игра с трима играчи: аз, Искендер и мама. Виждахме например лъскави обувки на висок ток със старателно закопчани каишки на глезените, които бързаха с потракване нанякъде. „Според мен отива на среща с годеника си“ — отбелязваше мама и после разказваше увлекателна история за любов и разбити сърца. Искендер също беше добър на тази игра. Видеше ли чифт износени мръсни мокасини, измисляше разказ как те били на човек, който от доста време е безработен и вече е толкова отчаян, че отива да обере банката зад ъгъла, където един от надзирателите ще го застреля на място.

В сутерена не проникваше достатъчно слънце, затова пък течаха цели реки от дъждовна вода. Ако само ръмеше, не ни застрашаваше нищо, но паднеха ли в града повече от пет сантиметра дъжд, улуците на къщата преливаха и превръщаха задната стая в мътно мръсно езеро. Дървените подноси, шпатулите, рамките на картините и бамбуковите панери бяха добри плувци. Тепсиите, дъските за рязане, чайниците и хаванчето с чукалото — безнадеждни. Стъклената ваза върху масата бързо, се устремяваше към дъното, но пластмасовите цветя в нея се носеха на повърхността. И това чесало… Как само ми се искаше и то да потъне, а то все си оставаше отгоре.