Белия дявол — Синове

Менон се усмихна приветливо.

— Добре, сине на Белия дявол. Тази вечер ще ползваш моите слуги, а утре ще ти наема такъв щаб, какъвто княжеското ти достолепие изисква!

Когато тръгна към каретата, Спидер си даде сметка, че този разговор беше проведен на лингва франка, езика на Белия дявол.

Менон живееше разточително, търгуваше с цветя със Севера и с килими от Персия, имаше девет търговски платнохода, свой флаг и име на почтен търговец в западащата, но все още богата и силна Венеция. Живееше сам, но беше се женил два пъти и имаше две дъщери от двата брака, които живееха отделно, макар и изцяло на негова издръжка.

Обитаваше масивен дворец, някога резиденция на савойските посланици, поддържаше голяма прислуга, конюшня с високи алени коне, собствен док и няколко пристанищни склада, чието съдържание инвентаризираше лично. Беше престанал да плава, да воюва, ламтежът му за плячка с годините се беше притъпил, но това не му пречеше да следи зорко интересите си и да нанася смъртоносни удари, когато някой се опита да ги накърни.

Вечерта прекараха в общи приказки, но когато Алика се оттегли, Менон тръгна с бавни крачки из салона и попита.

— Какво смяташ да правиш?

— Нямам навик да мисля за бъдещето.

— Във Венеция се налага. Градът изглежда весел и гостоприемен, всъщност е алчен и коварен.

— Живял съм в Лондон, във Виена, пътувал съм с Валенщайн, с Густав Адолф. Коварството търси лековерието, алчността — щедрост. Аз не притежавам нито едното, нито другото!

— Зле ме разбра, племеннико. Не искам да кажа „Живей като вълк!“, напротив. Утре Алика ще роди дете, ще живее тук, ще общува с децата на твоите съседи, а те са видни граждани на Републиката. Да оставим настрана, че самият аз имам две семейства, а те са ваши близки роднини?

— Ако остана във Венеция, ще мисля — мрачно отговори Спидер.

— В другите полиси е още по-зле — разпалено, като че ли целящ да го убеди, продължи Менон. — Познавам Флоренция, Савоя, Падуа… Там и ти, и състоянието ти зависят от капризите на кронпринца. Венеция е единственият град в Италия, в който още действа правосъдието на древните римляни.

Филип не знаеше нищо или почти нищо от историята на Рим, не уважаваше законността, не живееше по канони, не зачиташе чуждите интереси, а щом беше изживял половината от живота си така, защо да не изживее останалите си дни по същия начин.

— Ще видим, Меноне, бъдещето ще покаже. Как ти, пирата, се превърна в проповедник на законността?

Тези думи не направиха впечатление на вуйчо му.

— Ако баща ти беше жив, щеше да ти каже, че на пиратския борд действат по-сурови закони, отколкото в който и да било град.

— Тогава как успя да го предадеш три пъти?

— Искаш ли да знаеш? — спокойно попита бившият пират.

— Ще чуя истината?

— Не цялата… Ще ти кажа главното. Способен съм да понеса всичко, освен среща с богоравния. Винаги съм ламтял за злато, но ако се наложи, ще се разделя с него, без да загубя смисъла на живота. Обичах властта, но сам се отказах от нея и заживях по онзи скромен начин, който само богатият може да си позволи. Имах пороци и ги задоволявах, но когато ме налегна умората, създадох едно след друго две семейства. Жените искаха злато, власт, пороците на богатството, затова се оттеглих тук на спокойствие. Чакам да грохнат от разврат и болести. Тогава, ако съм жив, ще се върнат, но ще доведат и дъщерите ми, а на този свят единствено техният живот не ми е безразличен.