Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Но несъмнено присъства вътре в мен.
Медальонът е знакът на Портата. На „Единствената вярна Порта“, въпреки че не знам какво точно означава това. Медальонът идеално приляга на китката ми. Дали са го точно на мен. Той съответства на белега ми, който е различен от белезите на останалите. Така че през цялото време съм разсъждавала погрешно.
Уморена съм от книгата и скритите в нея тайни. Време е да отида при другата сестра.
Чакам къщата да утихне и слугите да спрат да се движат насам-натам. Изчаквам още известно време. Когато съм сигурна, че наоколо няма никого, отварям вратата и тръгвам боса по коридора. Дори чехлите вдигат шум, когато в къщата е тъй тихо.
Тихо почуквам на вратата на леля Върджиния. Отначало не се чува нищо. Къщата продължава безмълвното си пътуване към утрото. Вдигам лявата си ръка да почукам още веднъж, но вратата се отваря и леля Върджиния застава в очакване на прага, сякаш е знаела, че ще дойда.
— Влез, Лия — настоятелно шепне тя. — Бързо.
Дърпа ме за ръката и ме вкарва в топлата стая, като затваря вратата след мен.
— Извинявай. Аз… Не знаех, че ме очакваш.
Тя прекосява стаята, настанява се на стола пред камината и ми маха с ръка да седна срещу нея.
— Напротив, Лия. Чакам те от доста време.
Заемам мястото си на стола с високата облегалка и й хвърлям любопитен поглед. Леля ми изглежда съвсем различно с дългата си коса, която е разпуснала над нощницата, а не е свила в здраво кокче отзад на тила си. Но сега пък се чудя как да започна. Въздъхвам с благодарност, когато леля Върджиния ми спестява този труд.
— Намерила си книгата, нали?
Кимам, забила поглед в дланите си, за да не я гледам.
Тя тъжно се усмихва.
— Добре. Той много искаше ти да я намериш.
Вдигам поглед.
— Татко ли?
— Разбира се. Нали не мислиш, че случайно си я открила? Че двамата Дъгласови, баща и син, са тук, за да съставят каталозите?
— Предполагам… Вече не знам какво да мисля.
— Добре. Тогава да започнем от самото начало, съгласна ли си?
Гласът й издава тъга и аз разбирам, че и на нея не й се иска да започне от самото начало.
Но трябва. Все отнякъде трябва да започнем. Невъзможно е да стигнеш до края на нещо, без да започнеш от началото.
— Да. Да започнем оттам.
Тя ме поглежда с мълчаливо очакване. Очевидно трябва първа да разбуля тайните си. Какво друго ми остава? Пророчеството и ролята ми в него са обвити в мъгла. Без нечия помощ не бих била в състояние да продължа нататък.
Така че й казвам каквото знам, каквото ми се струва, че знам, като повтарям разговора със Соня и интерпретацията на книгата. Когато свършвам, тя подхваща:
— Госпожица Соренсен е съвършено права. Пророчеството е в сила вече дълги години, през които са живели много хора. Ние сме само брънка във веригата — заявява леля Върджиния.
— Аз мислех… — гърлото ми се свива и трябва да се прокашлям, за да продължа. — В началото мислех, че аз съм Бранителката.
Тя извръща поглед към огъня в камината и промърморва:
— Да, разбирам защо.
От лекотата, с която тя приема изявлението ми, ми призлява, чак дъхът ми секва.
— Значи е вярно.
За мен не е тъй лесно да го приема, макар че още щом зърнах рисунката на медальона, осъзнах каква е истината.
Тя кима почти незабелязано, сякаш така ще намали истинността на твърдението, ще го направи по-малко болезнено.
Удивена съм от гнева, който ме изпълва, като чувам утвърдителния отговор на леля си. Той ме кара да скоча и да започна да крача из стаята от страх, че ако остана на мястото си, ще се пръсна от негодувание.
— Но защо? Защо трябва да съм тъкмо аз?
Тя въздъхва, сякаш бедите на целия свят са легнали на плещите й, и изрича:
— Защото ти си по-възрастната, Лия. Винаги по-възрастната е Портата.
Застивам на място. Това ли било? Нима причината за задълженията ми в рамките на пророчеството е нещо тъй просто и случайно? Нима то зависи единствено от реда, в който сме излезли от утробата на майка си?
— Но аз не съм го искала. Не го желая. Как бих могла да бъда аз, щом не го желая?
Тя притиска устните си с връхчетата на пръстите си.
— Мисля, че е станала грешка.