Проклятието над Прогонващия духове

Андрю потегли без нито дума повече и изпитах чувството, че иска да приключи с цялата история. Знам, че аз исках.

Отначало тунелът беше достатъчно широк, че двама души да вървят един до друг, но калдъръменият покрив беше нисък и Андрю бе принуден да върви с приведена напред глава. Нищо чудно, че Прогонващия духове ги беше нарекъл „Малките хора“. Строителите със сигурност са били по-дребни, отколкото хората сега.

Не бяхме стигнали много далече, преди тунелът да започне да се стеснява: на места беше разкривен, сякаш тежестта на катедралата и постройките отгоре го смачкваше и обезформяше. Тук-там камъчетата на калдъръма, който обточваше също покрива и стените, бяха опадали, позволявайки кал и тиня да се просмучат и да се процедят надолу по стените. В далечината се чуваше звук от капеща вода, а по камъните на калдъръма - ехото от ботушите ни.

Скоро проходът стана още по-тесен. Бях принуден да вървя зад Ан-дрю, а пътеката ни се разклони на два още по-малки тунела. След като тръгнахме по левия, стигнахме до ниша в стената от лявата ни страна. Андрю спря и вдигна свещта си, така че тя освети част от вътрешността. Взрях се ужасено в онова, което видях. Имаше цели редове от лавици, пълни с кости: черепи с празни очни кухини, кости от крака, кости от ръце, кости от пръсти на ръце и кости, които не разпознах, всичките с различна големина, всичките смесени. И всичките - човешки!

- Катакомбите са пълни с крипти като тази - каза Андрю. - Не е за препоръчване да се изгубиш тук долу в тъмното.

Освен това костите бяха малки, като от деца. Безспорно останките на Малките хора.

Продължихме нататък и скоро дочух бързо течаща вода напред. Завихме зад един ъгъл и ето че се появи - по-скоро рекичка, отколкото поток.

- Това тече под главната улица пред катедралата - Андрю посочи към тъмната вода - и ще пресечем там...

Служещи за брод камъни, девет на брой, широки, гладки и равни, но всеки от тях - едва подаващ се над повърхността на водата.

Андрю отново тръгна начело, прескачайки без усилие от камък на камък. От другата страна спря за миг и се обърна назад да ме види как завършвам прекосяването.

- Тази вечер е лесно - каза той, - но след обилен дъжд нивото на водата може да се покачи доста над камъните. Тогава има истинска опасност да бъдеш пометен от течението.

Продължихме да вървим и шумът от стремително течаща вода започна да заглъхва в далечината.

Андрю спря внезапно и видях над рамото му, че сме стигнали до една порта. Но каква порта! Никога не бях виждал такава. От горе до долу, от стена до стена, метална решетка препречваше тунела изцяло - метал, който блестеше на светлината от свещта на Андрю. Изглежда, беше сплав, която съдържаше много сребро, изработена от много умел ковач. Всяка пръчка от решетката беше изработена не от солиден цилиндричен метал, а от няколко много по-тънки пречки, извити така, че да образуват спирала. Изработката беше много сложна: имаше намек за някакви изображения и форми, но колкото повече гледах, толкова повече сякаш се променяха те.