Изкуплението на Атлантида

Девън приглади реверите на сакото си, докато оглеждаше конферентната зала в хотела, а изражението му по никакъв начин не издаваше недоволството, което изпитваше към тази егоистична човешка измет. Очите му бяха обгърнати с тъмни очила, които още повече прикриваха отвращението му. Повечето считаха твърде големите очила за превземка. Радваше се да ги остави да мислят така, което бе по-приемливо от истината. Дегизировката бе по-малко ефектививна, когато се знаеше за нея.

Петте вампири, които се бореха толкова дълго и спореха така ядно против каквито и да е сътрудничество, бяха точно тези, които сега се възползваха най-много от ефективността на консорциума.

Интриганти и консуматори. Като всичките те бяха побъркани от властта и слаби - най-неприятната комбинация. Бързо сменяха лоялността си, като пълзяха и ласкаеха по-могъщите, а още по-бързо наръгваха в гърба провалилите се.

Вратата се отвори и най-неприятния от цялата тази измет влезе в залата. Литън. Човекът. Мъжът, всъщност можеше да е клинично луд. Мъж предал собствения си вид, заради чудовищата, чиято цел бе да ги поробят - да, той наистина беше ценен съюзник.

Но това също така го превръщаше в предател, който постоянно трябваше да бъде държан под око и ако се наложи - премахнат дори и при най-малкия намек, че не е изневерил на изменническата си природа и е предал вампирите, спонсориращи това изследване.

Послушната хлебарка дотърча при него, свеждайки глава, като смесица между страх и триумф изписваше лицето му. Девън стисна леко зъби, за да спре подигравателната усмивка, която бе на път да се настани на лицето му.

- Д-р Литън.

- Господин Девън, радвам се да ви съобщя, че господин Бренан е тук. Нашият щедър дарител от плът и кръв - рече Литън и потърка длани една в друга като карикатура от филм за луд учен.

- Бренан. Да, знам името. - Девън си спомни за последния път, когато го бе видял, но реши да запази дискретност. - Какво трябва да му покажем, за да оправдаем последния му милион?

- Модерната лаборатория е готова - отвърна Литън, но не посмя да срещне погледа на Девън. - Точно както вие сам казахте.

Един от най-възрастните вампири в стаята, всъщност един от най-древните вампири, все още бродещи по земята, удари с ръка по масата за преговори. Този наричаше себе си господин Джоунс, но Девън предполагаше, че след като си толкова стар и могъщ, би могъл да се наричаш както си пожелаеш.

- Не ми харесва - отсече Джоунс с глас, наподобяващ плетеница между мрачни и неприятни неща.

Носеха се слухове, че човеците се побъркват само от гласа на Джоунс. Литън оставаше незасегнат, но непрестанните му поклони и нагаждания подсилваха предположението на Девън, че вече е полудял.

- Защо изобщо да губим време и усилия с човеците? Близо сме до крайната си цел с поробването както на овцете, така и на шейпшифтърите - продължи Джоунс, - и всичко това благодарение на този тук и неговите колеги. Няма нужда да се държим като дресирани маймуни.

- Не съм почитател на нарицателното „овце“, което използваш за човеците - отбеляза Литън с глас, треперещ от явно възмущение или страх.

- Разбира се, че не си - внезапно се изказа Девън, който реши да участва в играта. Много отдавано бе избрал този път и един от недостатъците в избора му бе необходимостта да работи с глупаци. - Готов ли си?