Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
След всяка фраза той бързо поемаше дъх и ме стрелваше с очи, сякаш в болката си не преставаше да следи как реагирам аз. Не към мен се обръщаше той, а само разговаряше в мое присъствие, водеше спор с някакво невидимо лице, враждебен и неразделен спътник в живота му — двойник на душата му. Това беше следствие, което не съдиите трябваше да водят! Това беше деликатен и важен спор за истинската същност на живота и присъствието на съдиите беше излишно. Джим се нуждаеше от съюзник, помощник, съучастник. Почувствувах на какъв риск се подлагам: той можеше да ме заобиколи, да ме заслепи, да ме измами, да ме заплаши, за да изиграя определена роля в един спор, в който никакво решение не е възможно, ако искаш да бъдеш честен към всички призраци — като към почтени лица, имащи своите права, както и към онези, заслужаващи позор, които предявяват своите искания. Не мога да ви обясня, тъй като не бях го видял и само слушах думите му от трето лице — не мога да обясня смущението на своите чувства. Изглежда, принуждаваха ме да разбера неразбираемото и не зная с какво да сравня неловкостта на такова усещане.
Заставяха ме да видя условност във всяка истина и искреност във всяка лъжа. Той апелираше едновременно към две лица — към лицето, което винаги е обърнато към дневната светлина, и към онова, което у всички нас (подобно на другото полукълбо на луната) е обърнато към вечната тъмнина и само от време на време вижда тайнствената пепелна светлина. Той ме принуждаваше да се колебая. Признавам това, кая се. Случаят беше неясен, дори бих казал незначителен: гинеше юноша, един от цял милион — но нали и Джим беше един от нас; беше инцидент, лишен от всякакво значение, подобно на наводнение в мравуняк; и все пак тайната на неговото поведение ме приковаваше, сякаш той беше представител на някаква друга порода, сякаш тъмната истина беше толкова важна, че можеше да повлияе на представата на човечеството за самото него…
Марлоу спря, за да разпали изгасналата си пура, и, изглежда, забрави за своя разказ; после неочаквано заговори отново.
— Разбира се, вината е моя! Действително не беше моя работа да се интересувам. Това е моя слабост. А неговата слабост беше от друг род. Моята се заключава в това, че не виждам случайното, външното — не признавам различието между чувала на вехтошаря и финото бельо на първия срещнат. Първия срещнат. Точно така. Виждал съм толкова хора! — продължи той с внезапна печал. — С някои аз… хм… съм влизал в съприкосновение — също като с този момък — и всеки път виждах пред себе си само човешкото същество. Имам проклето демократично виждане; може би то е по-добро от пълната слепота, но няма никаква изгода от него — мога да ви уверя. Хората искат да забелязвате тяхното фино бельо. Но аз никога не съм могъл да се отнеса с възторг към тези неща. О, това е грешка, това е грешка! А после, в някоя тиха вечер, когато компанията се е поразмързеливила, та не й се играе вист, идва време и за разказ…
Марлоу отново млъкна, може би защото очакваше някаква ободряваща забележка, но всички мълчаха; само стопанинът, сякаш с неохота изпълняваше дълга си, прошепна:
— Вие сте така изтънчен, Марлоу.
— Кой? Аз ли? — тихо каза Марлоу. — О, не! Но той, Джим, беше изтънчен и колкото и да се мъчех да разкажа по-добре тази история, пак пропуснах много нюанси — те са толкова фини, така трудно е да ги предам с безцветни думи. А той усложняваше работата още и с това, че беше толкова простодушен, бедният!… Ей богу, беше удивителен момък. Говореше ми, че нищо не би го изплашило и това било също тъй вярно, както че стои пред мен. И вярваше в това! Казвам ви, то беше чудовищно наивно… и… зашеметяваше! Наблюдавах го крадешком, сякаш го бях заподозрял, че има намерение да ме вбеси. Беше уверен, че, честно казано — забележете, честно! — нищо не можеше да го изплаши. Още тогава, когато бил „ей такъв“ — „съвсем мъничък“, — се готвел за всякакви трудности, каквито човек може да срещне на сушата и в морето. Той с готовност признаваше своята предвидливост. Измисляше всевъзможни опасности и отбранителни средства, очаквайки най-лошото, готвейки се за всичко. Изглежда, винаги беше в състояние на екзалтация. Можете ли да си представите това? Редица приключения, толкова слава, такова победно шествие! И всеки ден от своя вътрешен живот изпълваше с дълбоко съзнание за собствената си проницателност. Той се унасяше; очите му сияеха; и с всяка негова дума сърцето ми, докоснато от лъча на неговата екзалтация, все по-силно се свиваше. Не ми беше до смях, а за да не се усмихна, седях с каменно лице. Той почна да проявява всички признаци на раздразнение.