Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— А, не — разсмях се аз, — не лъжат. Наистина съм син на същия онзи Дорошин. А вие да не сте почитателка на класическото пеене?
— Честно да си призная, не — усмихна се тя. Усмивката на Истомина беше чудесна, мека и някак срамежлива, сякаш извиняваща се за нещо. — Тази страна на изкуството мина някак покрай мен. Но името е прочуто. Трудно ли е да бъдеш син на такава знаменитост?
— Ни най-малко. Виж, ако бях избрал музикалното поприще — тогава да, тогава щеше да е трудно, защото околните винаги щяха да се сещат за татко и да ме сравняват с него по талант. А на кого в милицията е интересен баритонът Дорошин? Повече от половината мои колеги не знаят по какво се различава баритонът от тенора, а деветдесет и пет процента нито веднъж в живота си не са слушали опера. Моят баща изобщо не ги интересува. Виж, ако бях син на министъра на вътрешните работи, в чудо щях да се видя. Но слава богу, не съм син на министър, а само на певец.
— Ха, бива си го това „само“! — Истомина плесна с ръце. — Дори аз, човек, който няма нищо общо с музиката, знам, че вашия баща пее по всички световни оперни сцени. Между другото вчера по канал „Култура“ чух, че следващата седмица той ще пее в Барселона заедно с Пласидо Доминго и нашия Чернов. Само не запомних в коя опера.
— В „Аида“.
— Знаете ли — отново се усмихна плахо, сякаш искаше прошка, — някак ми е трудно да си представя… Нима може ей така просто да отидеш в операта и да видиш, да чуеш, да дишаш един и същ въздух с Доминго, с вашия баща? Да ги видиш не по телевизията, а с очите си? Чувството сигурно е необикновено.
— Не знам — свих рамене аз, — вероятно е въпрос на навик. Аз съм свикнал. Впрочем спомням си, че когато бях още ученик, в Москва дойде Павароти, тогава наистина изпаднах в благоговеен трепет. А после някак свикнах. Наслаждавам се на доброто пеене, но вече не изпадам в екстаз. Та аз ходя на опера като на работа.
— Как така? — учуди се тя.
— Придружавам мама. Тя ужасно се вълнува, когато пее татко, особено на премиера, и има нужда аз да съм до нея, да я утешавам, да я ободрявам и подкрепям.
— Ами ако премиерата е в чужбина, майка ви как се справя без вас?
— Просто не се справя. Обикновено аз отивам за първия спектакъл, после тя се успокоява и аз мога да се прибера вкъщи.
— Боже, боже!
Истомина ме гледаше с разширени очи и известно време мълчаливо пи чай. После лицето и леко се промени, сякаш й хрумна някаква мисъл.
— Игор Владимирович…
— Може просто Игор.
— Добре, Игор… А сега ще отидете ли в Барселона?
— Май ще отида. Във всеки случай мама настоява и аз си резервирах билет. Така че ако тя не се откаже, ще трябва да замина. Защо?
— Знаете ли, имам една молба към вас… такава, малко необичайна… Може ли?
Ето на, започва се. Когато молбата е обичайна, това винаги означава, че трябва да се обадя на някого и да помоля за нещо или да предам нещо. Втори вариант на обичайна молба беше да купя нещо, най-често лекарство или цигари от безмитния магазин. А какво ли ще значи необичайна молба? Да се срещна с резидента на разузнаването и да му предам шифровано писмо?
Всъщност молбата се оказа почти обичайна. Чисто и просто трябваше да вляза в някоя книжарница и да купя два-три екземпляра от една книга. Мая Виталевна ми каза, че преди около година към нея се обърнал представител на голямо испанско издателство с предложение да купи от нея правата за превод и публикация на дневниците и бележниците й. Имали проект, който се наричал именно така — „Бележници“, — в тази поредица публикували онова, което се нарича „бележници на писатели“: нахвърляни проекти, бележки, откъси от дневници, творчески идеи. С една дума, онази суровина, от която после се ражда литературният текст. Поредицата била предназначена не толкова за широката читателска публика, колкото за литературоведи, критици и други специалисти. Проектът предвиждал публикуването на бележниците по на един автор от всяка европейска страна. Единственото условие било поне едно произведение на този автор да е било преведено на испански, та онзи, който чете „бележника“, да може да се обърне към литературния текст и да види ясно кое от кое се ражда и какво се получава от всичко това. Разбрало се, че навремето на испански били излезли цели две книги на Мая Истомина, така че тя се поровила в архивните си папки, намерила нужното, направила ксерокопия и ги изпратила. Подписала договор, получила хонорара и сега искала да има екземпляр на испански. Едно напълно законно и повече от разбираемо желание.