Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
Така че трябваше да послуша съвета на леля Полет и да пише писмо на Фритьоф. Изабел погледна часовника. Беше шест и петнайсет, книжарничката във Волон сигурно отдавна бе затворена, беше късно да се купуват листове за писма. Разбира се, можеше да изчака и до утре, но след като вече е решила, искаше да приключи с този въпрос. Едва тогава щеше да се почувства по-добре.
— Ермелин? Госпожо Сесил?
Изабел отвори задната врата, водеща към кухнята. Подобно на всички врати в „Ринкинкин“, тя също стоеше незаключена. До тази врата се стигаше по пътека, покрита с паваж, която минаваше покрай малка, оградена градина с подправки, в която ухаеха розмарин, лавандула, дафинов лист, мащерка и чубрица. Изабел забеляза, че вече се ориентира съвсем добре. Госпожа Сесил още на първата вечеря я увери, че може да се разхожда, където поиска. Никъде, беше казала тя, няма опасност да се натъкне на хапещо куче, а в „Ринкинкин“ има много какво да се види. Ермелин, дебелата жена, която гонеше кокошката, при тези думи погледна още по-начумерено, отколкото по принцип си гледаше, и изръмжа сърдито нещо, прозвучало като: „Но не натрапвайте на мен и кокошките ми своето туристическо любопитство!“ Затова Изабел винаги правеше широка дъга покрай кокошарника. Вярно, че в „Ринкинкин“ нямаше куче, но в замяна на това си имаше Ермелин, която хапеше не по-малко.
Всички останали изглеждаха много приятелски настроени: Бертран, мъжът на Ермелин и както сам се наричаше, „момче за всичко“ в „Ринкинкин“, й помогна да подреди стаята си. Заедно изнесоха двете легла на два етажа и вместо тях донесоха леглото от ковано желязо от прасковената градина.
Лоран всеки ден се разхождаше с нея и й показваше „тайните си места“. Последното беше доста нависоко, на едно черешово дърво, на което тя трябваше да се покатери след него. Това място било толкова тайно, че Лоран не го бил показал дори на най-добрия си приятел Анри. Нямаше как Изабел да не се почувства поласкана.
Старата дама, която всички наричаха леля Жермен, също се отнасяше приветливо към гостенката, като й се усмихваше с беззъбата си уста. Госпожа Сесил се извиняваше за тази беззъбост, но просто не можели да накарат леля Жермен да си носи протезата. По тази причина тя едва успяваше да хапне нещо от изисканите ястия и се хранеше предимно с ягодово кисело мляко.
Дори Корин ле Бер в повечето случаи говореше приветливо на Изабел. Сигурно й беше простил забележките относно дълговете и поршето му. Все пак — за свое съжаление — тя го виждаше само на вечеря, през останалото време той ходеше до прасковените ниви и изобщо някъде по работа.
— Нашите праскови ненапразно са най-добрите в цяла Франция — казваше не без гордост в гласа госпожа Сесил и Изабел започна да съжалява, че е дошла, когато прасковите цъфтят, а не по време на беритба.
Като се изключи Ермелин, това беше може би най-симпатичното семейство, което някога е срещала. Госпожа Сесил не пропускаше сутрин и вечер да я поздрави, като я прегърне и целуне, отляво, отдясно, после пак отляво, при това с такава обич, сякаш живееше тук от месеци. Изобщо тук всички постоянно се целуваха, галеха и прегръщаха и Изабел, свикнала с ханзейската студенина и дистанцираност, намираше тази сърдечност за удивителна. Дори бялата плюшена котка на име Пастис беше кротка и гальовна и нощем си изпросваше покана в стаята с нетърпящото си възражение мяукане на прозореца й. Последните две нощи спа с Изабел в леглото.
— Има ли някой тук? — От кухнята се носеше мирис на пресен чесън и препечено сирене, което веднага й напомни, че от закуската насам не беше яла нищо.
— Здравейте. — Жената до печката й бе непозната. Беше висока и слаба; дългата черна коса беше завита на кок на тила. Тя не беше красива в обичайния смисъл на думата — лицето й беше твърде ръбато, носът — прекалено голям, а брадичката — прекалено дълга, — но блестящите зелени очи, гладката бледа кожа и плътните устни й придаваха хубост, която не се вписваше в приетия идеал. Затова пък беше не по-малко въздействаща. Нямаше как да не се разпознаят семейните черти.
— Вие сигурно сте Матилд — каза Изабел.
— А вие сте Изабел, дамата, наела леглото на леля Жермен. — Въпреки че не се усмихваше, Матилд изглеждаше не по-малко сърдечна от майка си. Тя подаде лакът на Изабел — ръцете й бяха напъхани в обезформени кухненски ръкавици — и се извъртя, за да залепи на бузите й задължителните три целувки.
Както винаги, тези приемани за нормални тук жестове смутиха Изабел.
— Толкова много съм слушала за вас и съм опитвала от манджите ви, че имам чувството, че вече ви познавам.