Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
Матилд отвори фурната и извади оттам един цвъртящ пудинг, ухаещ възхитително.
— И аз имам същото чувство за вас. Всички ви намират за изключително симпатична туристка. С изключение на Ермелин, разбира се. Но още не се е родил човекът, който да й се хареса.
Изабел се засмя.
— Всички са невероятно мили към мен — без Ермелин, разбира се. Знам какви трудности ви създава престоят ми тук. Все пак не сте предвиждали да посрещате отпускари.
— По-рано, когато баща ми беше още жив, в къщата постоянно имаше гости, не само на почивка. През лятото дори често освобождавах стаята си и се местех в стаята на сестра ми само за да освободя още едно легло. Много обичаме къщата да е пълна.
— Днес свободен ден ли имате?
— Не. Вторник, сряда и четвъртък поемам обедната смяна в ресторанта, тогава вечер съм пак тук и мога да сготвя нещо за семейството. В останалите дни се налага да си тръгвам още следобед — тогава им оставям нещо за претопляне.
— Претопленото беше толкова хубаво, че не можех да си представя, че не е току-що сготвено — каза Изабел. — Но защо не сме се срещнали досега?
— О, в неделя цял ден бях в ресторанта, понеже един колега напусна, а в понеделник винаги ходя много рано на пазара, за да купя продукти за ресторанта. Пък и вие спите доста до късно, нали?
— Е, така е. — Изабел се усмихна лукаво. — В леглото на леля Жермен се спи прекрасно.
Матилд въздъхна.
— Щеше ми се и в новото легло да е така. Леля Жермен отскоро ходи насън. Да го кажем, става през нощта и се разхожда наоколо. Колкото през деня е тромава, немощна и неподвижна, толкова нощем сякаш й идват нови сили. Мама ми е забранила да затварям вратите, за да може горката жена да си ходи свободно. Но какво ще правим, ако падне през нощта по стълбите? Ох, старостта е ужасно нещо. Само допреди няколко години леля Жермен беше налята и топчеста като пъпеш и с бистро съзнание. А сега често не знае нито кои сме, нито коя година е. Само я погледнете — станала е кожа и кости.
— Това е тъжно — съгласи се Изабел.
— Да, жалко, че човек не може просто да умре, когато му дойде времето. Сигурно и леля Жермен не би имала нищо против. Имаме чувството, че е по-скоро на сто, отколкото на деветдесет години.
— Имате чувството?
— Никой не знае точно, а горката леля никой вече не може да попита. Има дни, в които се мисли за изгубената царска дъщеря Анастасия.
— Но тя няма ли акт за раждане, паспорт… — рече Изабел.
— Акт за раждане, паспорт! — Матилд сбърчи развеселено чело. — Личи си, че сте германка! Всички тези неща някога ги е имало, но те, както и младостта на леля Жермен, са изчезнали безследно. Всъщност то не е и толкова важно на колко години е. И аз като мама не искам да я държим затворена, но се страхувам, че може да падне и да се потроши.
— А може да се сложи малка вратичка горе на стълбите като при децата, и така тя няма как да падне — предложи Изабел.
Матилд я погледна разбиращо.
— Това е добра идея. Ще попитам Бертран дали не може да измисли нещо. По-добре е от моята идея да преместим спалнята й в стария кабинет на татко тук, на партера. Всъщност вие защо дойдохте? Още е много рано за вечеря.
— О, да. Знам. Макар че мирише толкова апетитно.
— Това е само ордьовър — обясни Матилд и посочи към димящия пудинг. — Ето, провансалски доматен специалитет ала Матилд Ле Бер.
— Хм, вкусно! Всъщност исках да попитам дали може да ми заемете листове за писма и един плик. Магазините сигурно са затворени.
— Разбира се. — Матилд поръси настъргано сирене върху доматите от специалитета, сложи малко зехтин, пъхна обратно пудинга във фурната и свали ръкавиците. — Елате, в стаята си имам листове.
Изабел я последва не без любопитство по коридора и нагоре по стълбите. Досега беше виждала само долните етажи, големия салон с южно изложение, трапезарията с дългата маса и кухнята с намиращата се до нея стопанска постройка. Стълбите отвеждаха към дълъг коридор, в който се редяха, подобно на хотел, една дузина врати от тъмно, тежко дърво и в чийто край имаше още една стълба, отвеждаща на покрива.
Матилд отвори врата в другия край на коридора и двете се озоваха в малка стая, от която се виждаше Волон и трепкащата в зелено извивка на река Дюранс далече в долината.
Изабел се огледа с любопитство. Легло, гардероб, скрин, бюро, други мебели нямаше, но нямаше и място за тях.
Хубава обстановка, много подредено, мебелите — изискани, бялата ленена покривка придаваше аристократизъм на помещението. Но всичко беше семпло, подобно на монашеска килия — или по-точно, семпло според представите на Изабел за монашеска килия. Тя неволно се запита защо Матилд не е омъжена. Беше някъде към средата или края на трийсетте, на тази възраст хората обикновено имаха пораснали деца. Дали й беше приятно още да живее в детската си стая в дома на родителите си?