Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
— За бога — задъхано изрече той, щом се добрахме до сенките от околните къщи, — стори ми се, че леля ми Кармела ме видя. Ако каже на баща ми, че съм се отбил тук, за да си бъбря с теб, той ще ми смачка топките от бой.
Инстинктивно и аз се наведох, преди да се извърна и да погледна назад към улицата. Изведнъж се почувствах като беглец, издирван от стражарите.
— Не, не е заради теб — опита се да ме успокои Фабрицио. Отново заговорихме по-силно, понеже отмина краят на процесията и гласовете на пеещите богомолци заглъхнаха напред по улицата. — Всичко е заради майка ти и змията. Урочасана е. — Той смръщи вежди и опря двата си показалеца до главата си като рога, за да ми подскаже, че всичко това е дело на дявола.
Вместо отговор аз само мълком сведох очи към нозете си.
— А довечера ще можем ли ние двамата да си поиграем? — осмелих се да попитам след дълго и тягостно мълчание.
— Не е сигурно — въздъхна Фабрицио. — Ще трябва да изчакаме да започне училището. Тогава ще се забавляваме до насита. Баща ми вече пуши цигари с филтър.
Той бръкна в джоба си и извади от там една цигара, овлажнена и омекнала от дъжда.
— Запази я за после — заговорнически ми прошепна той. — А сега трябва бързо да се върна при овцете.
Едва сега дъждът поспря и сред сивия балдахин, надвиснал от небето, проблеснаха малки късчета бистро синьо небе. Процесията сега трябваше да поеме обратно към Сан Джузепе и отново да премине през площада. Най-отпред продължаваше да пристъпва тържествуващо падре Николо, без да престава да размахва китката си, макар повечето от светената вода да се изсипваше сред уличната кал. Но светата Дева оставаше суха под пурпурния балдахин, поклащайки се високо над главите на тълпата, олюляваща се само понякога в синхрон със зачитанията на носачите й. Отгоре балдахинът бе засипан с капките от дъжда, както и с оризовите и пшеничените зърна, хвърляни от жените, струпали се по балконите. Само една малобройна група зрители, главно от Рим, приветливо махаше с ръце на крачещите изпод навеса на терасата на кръчмата на Ди Лучи. Явно гражданите не желаеха да си цапат дрехите и да си калят обувките по нашите мокри селски улички.
Отново заех мястото си до дядо ми, който продължаваше да крачи изправен и смълчан сред хлъзгавата улична кал. Тежките му обувки отекваха като копита по калдъръма. Вятърът се усили, но пък за сметка на това небето над нас бързо се прочисти и късчетата синьо небе скоро се разшириха дотам, че облаците бяха подгонени като зли духове далеч на изток и не след дълго от тях останаха само жалки следи, разпокъсани като дрипи. Щом наближихме края на Вале дел Соле, внезапно на небосвода изскочи слънцето, за да накара да заблестят дъждовните капки, стичащи се от улуците на стрехите по околните къщи. А като наближихме нашата къща, аз извих глава настрани, за да видя дали майка ми няма да се появи на прага на портата в мига, в който пред нашата ограда ще премине носилката с Мадоната. Но къщата изглеждаше като изоставена, дори завесите на вратата към балкона на горния етаж не бяха дръпнати.
Процесията приключи някъде на осемстотин метра извън Вале дел Соле пред ръждясалите железни врати на гробището. Самото гробище запълваше само един малък участък от оградената площ, защото наскоро починалите ги погребваха в старите гробове, за да пестят от терена, така че всеки път се налагаше да изравят цял куп кости на някой неизвестен покойник. Подреждаха ги върху тревата по двата края на пътеката с изрязани в нея стъпала. Но след вратите на гробището, преди да започне лекият наклон на пътеката, се издигаше един малък, много стар параклис, чийто стени и покрив бяха обрасли с мъхове и диви лози. Този параклис щеше да служи за дом на статуята на Мадоната до Великден, когато следващата процесия щеше отново да я върне в църквата. Вътре параклисът не бе украсен, за да не бъдат изкушавани крадците. Единственото по-забележимо сред белите стени, изпъстрени тук-там с петна от мухъл, бе малкият прозорец от цветно стъкло на задната стена, кръгъл като илюминаторите по корабните каюти, както и малкият олтар в параклиса, изваян от мрамор със зелени и кафяви примеси. Всяка година по това време Мадоната биваше оставяна в нишата на този олтар с размер на домашно огнище, откъдето се откриваше приятна гледка към долината през крилата от безцветно стъкло в горната половина на вратата на параклиса. Оттам в ранната пролет дори можеше да се проследи първото раззеленяване по склоновете на хълмовете.