Войната на Калибан

— И той все още е на свобода, защото…? — попита тя, излизайки през вратите в коридора.

— Няма доказателства, че „Мао-Квик“ са знаели за какво е оборудването — отговори Сьорен. — След разобличаването на „Протоген“ „Мао-Квик“ бяха едни от първите, които предадоха информация на разследващата комисия. Ако те — и под „те“ имам предвид „той“ — не бяха предали цял терабайт секретна кореспонденция, Гутмансдотир и Колп може би никога нямаше да бъдат осъдени.

Един среброкос мъж с широк андийски нос, който вървеше срещу тях по коридора, вдигна очи от ръчния си терминал и ѝ кимна, когато се приближиха.

— Виктор — каза тя. — Съжалявам за Анет.

— Лекарите казват, че ще се оправи — отвърна андиецът. — Ще ѝ кажа, че си питала.

— Предай ѝ, че съм казала да скача бързо от леглото, преди на съпруга ѝ да са му хрумнали разни мръснишки мисли — рече тя и андиецът се засмя, докато се разминаваха. После се обърна към Сьорен: — Сделка ли е договорил? Сътрудничество срещу снизходителност?

— Това бе едно от тълкуванията, но повечето хора предположиха, че е лично отмъщение за случилото се с дъщеря му.

— Тя е била на Ерос? — попита Авасарала.

— Тя беше Ерос — поясни Сьорен, докато влизаха в асансьора. — Тя беше първоначалната инфекция. Учените смятат, че протомолекулата се е изграждала, използвайки за модел нейния мозък и нейното тяло.

Вратите на асансьора се затвориха. Кабината вече знаеше коя е тя и къде отива. Спусна се плавно надолу, докато Авасарала повдигаше вежди.

— Значи, когато са започнали преговори с онова нещо…

— Са говорили с каквото е останало от дъщерята на Жул-Пиер Мао — довърши Сьорен. — Тоест те така смятат.

Авасарала подсвирна тихичко.

— Издържах ли теста, госпожо? — попита Сьорен. Лицето му бе напълно безизразно, ако се изключат искриците в ъгълчетата на очите му, които говореха, че е съвсем наясно, че тя го будалка. Авасарала не се сдържа и се ухили.

— Никой не обича умниците — каза тя. Асансьорът спря и вратите се отвориха.

Жул-Пиер Мао седеше пред бюрото ѝ и излъчваше спокойствие с едва доловим оттенък на веселие. Очите на Авасарала се плъзнаха по него, попивайки подробностите: добре ушит копринен костюм, чийто цвят бе някъде между бежово и сиво, оплешивяващо чело, неподложено на медицински терапии, стряскащо сини очи, които вероятно, си бяха такива по рождение. Показвайки открито своята възраст, той сякаш заявяваше, че битката с разрухата на времето и смъртността е нещо недостойно за вниманието му. Преди двайсет години трябва да е бил поразително красив. Сега също беше, но, притежаваше и достойнство. Първият ѝ, животински импулс бе, че иска да го хареса.