Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Макетът ще си е на мястото, върху поставката си в ъгъла, захарницата — в средата на масата, с лъжичка, подпряна върху ръба й.
Зад отворените прозорци продавачът на сирене на улица „Патриарк“ ще заключи вечерта магазинчето си, с всичките му прекрасни миризми, както прави всяка вечер, листата на кестена ще се трият и шумолят, баща й ще вари кафе, ще й приготвя горещи вани и ще й казва, „Браво, Мари-Лор. Гордея се.“
Камионът се отбива от магистралата — първо по селски, после по някакъв черен път. Бурени стържат по каросерията. Доста след полунощ, западно от Канкал, свършва горивото.
— Близо сме — прошепва татко й.
Мари-Лор закрачва до него сънено. Пътят е по-скоро пътека. Въздухът мирише на влажно зърно и прясно подстригани живи плетове; тупкането на стъпките им се смесва с нисък, почти инфразвуков шум. Мари-Лор дръпва баща си стреснато:
— Папà, войска!
— Океанът, chérie.
Тя поклаща глава.
— Вярвай ми!
Качва я на гърба си. Крясъци: чайки. Дъх на мокри камъни, птичи курешки, сол; тя за първи път научава, че и солта има свое ухание. Морето ромоли на език, който се лее из скалите, въздуха и небето. Какво беше казал капитан Немо? „Морето не принадлежи на тираните.“
— Влизаме в Сен Мало — казва татко й. Описва й какво вижда: подвижна решетка на средновековна порта, крепостни стени, гранитни здания, камбанария над покривите.
Ехото от стъпките му рикошира от високите сгради и вали като дъжд над тях, той крачи с усилие, уморен от тежестта й, а тя е достатъчно голяма да съобрази, че това, което й представя като причудливо и уютно, може в действителност да е странно и заплашително.
Птици подвикват сънено. Татко й криволичи — вляво… вдясно… Струва й се, че през изминалите четири дни са пътували към някакъв огромен лабиринт и сега се промъкват на пръсти из последните завои преди центъра му. В който може да дреме ужасен звяр.
— Улица „Воборел“ — казва баща й задъхано. — Тук трябва да е. Или тук?
Връща се, изкачва се по една стръмна уличка и се оглежда.
— Няма ли кого да попитаме?
— Всичко е тъмно, миличка. Спят или се спотайват, зная ли.
Най-сетне стигат някаква порта, той я слага да седне на бордюра, натиска звънец и тя чува звука му от вътрешността на къщата.
Нищо. Той отново звъни. Пак нищо. Натиска бутона за трети път.
— Тук ли живее чичо?
— Да.
— Може би не отваря, защото не ни познава.
— Спи. Както всички нормални хора.
Те сядат и се облягат на портата. От ковано желязо, хладна; зад нея се вижда масивна дървена врата. Тя се обляга на рамото му; той събува обувките й. Светът леко се люлее, като че ли градът неусетно се носи нанякъде. Сякаш зад тях, на сушата, цяла Франция е останала да си гризе ноктите, да бяга и се спасява, да се препъва и ридае, докато се събуди насред безчувствена, сива утрин, неспособна да повярва в това, което се случва. На кого принадлежат вече пътищата? А полята? Дърветата? Баща й изважда последната си цигара от джоба на ризата си и я запалва. От вътрешността на къщата зад тях се дочуват стъпки.
Мадам Манек
В мига, в който баща й казва името си, дишането от другата страна на вратата се затаява. Портата изскърцва и вратата зад нея се отваря.
— Божичко — казва един женски глас. — Беше такъв мъник…
— Дъщеря ми, мадам. Мари-Лор — мадам Манек.
Мари-Лор се опитва да направи реверанс. Ръката, която погалва бузата й, е силна: ръка на геолог или градинар.
— Боже мили, каква среща. Пиленце мое, но ти си босичко! Боже, петите ти! Бързо вътре, да хапнете!
Влизат в тясно антре. Мари-Лор чува как портата издрънчава зад тях, после жената залоства входа. Две резета, една верига. Въвежда ги в стая, която мирише на билки и втасващо тесто: кухня. Баща й разкопчава палтото й, помага й да седне.
— Страшно сме ви благодарни… В това късно време… — казва той, а възрастната жена — мадам Манек — очевидно преодоляла първоначалното си изумление, бързо се окопитва и оживява; прекъсва благодарствените излияния и придърпва стола на Мари-Лор до масата. Драсва се кибрит, пълни се вода в тенджера, отваря се и се затваря кутия за съхраняване на продукти. Съскане на газ и припукване на разширяващ се метал. Върху лицето на Мари-Лор се приземява топла кърпа. Буркан с хладна прясна вода — на масата пред нея. Всяка глътка е благословия.
— Градът е претъпкан с хора — казва мадам Манек с успокояващия си провлачен говор, докато шета наоколо. Нисичка е на ръст, носи ъгловати, тежки обувки. Гласът й е гърлен и продран като шкурка — глас на моряк или пушач. — Някои могат да си позволят хотели или квартири, но доста са по складовете, спят на легла от слама, не се хранят… Бих ги приела вкъщи, но чичо ви ще мрънка. Няма дизелово гориво, няма керосин, английските кораби отдавна си заминаха. Каквото докараха — свърши се; аз даже не вярвах, но Етиен — той нали постоянно слуша радио…