Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Радослав се отърси с безформената паника, предизвикана от забележката. Замисли се. Завъртя глава:
— Не съвсем. Нещо ми се петлярка, ама много неясно… Нещо във връзка… Вселенолетът! Намерихме ли го?
— Заведоха ни сами до него. Виж сам.
Едва сега, попривикнал със зрелището на Небесата, Радослав разпозна в пръснатите из пространството точки и петънца, плуващи във въздушния мегаокеан, бойни шаркански крепости. Съзря други астероиди — всеки в шлейф пъстра дъга като побито над редут знаме. И още множество такива планетоиди, кои по-близки, кои съвсем отдалечени. Растителността по някои се разпростираше на много стотици хвърлеи. Листата на растенията поемаха вятъра като платноходи. Или мекотелите наутилуси. Аеронаутилуси.
Огледа се по-внимателно. И се досети къде е Врагът.
В центъра на цялото струпване шаркански замъци и планетоиди се намираше внушително, колкото дребна луна, зрително изкривяване, странна въздушна леща. Бе тънка огледална сфера, толкова добре отразяваща този край на Небесата, че се нуждаеше от посочване. Освен ако наблюдателят предварително не знаеше какво да търси. Съвсем като онези забавни картинки от детските списания, в които сред горска шума трябва да намериш спотаени животни. И, веднъж отделил търсеното от фона, вече го виждаш съвършено отчетливо, даже се чудиш как така не си го забелязал веднага.
Радослав разглеждаше сферата изпод свъсени вежди. Вече долавяше и празнотата там, където бе обсадена последната крепост на атъланите.
— Нефилимите затвориха заложничките в силова сфера и се опитаха да я телепортират към вселенолета. От гърлото на машинно пробития проход ги грабна основното диверсионно ято — момент, в който никой не може да стори нищо на Борейките. А в телепортационния канал влетяха няколко промъкнали се подир нас, пишман-диверсантите, бойни Двойки. Все едно сами ни поканиха… Унищожихме вселенолета. Но атъланите тъкмо бяха пред завършване на телепортационна станция. Нея сме блокирали. В момента се намираме в дрейф около станцията, заедно с триста зертона и много Воини, окопани в близките планетоиди като този, на който стоим.
— Какво става сега? — попита Дичо през зъби.
— Издигнали са силово поле. Мъдреците обаче ги капсулираха в контраполе и ги парализираха в тази реалност. Повредихме и генераторите им, които използват души-съдби като въглища в парно котле… От този Свят за тях няма мърдане. На всичко отгоре, сега нефилимите не могат да изключат защитния си екран, докато не им го позволим ние.
Радослав хапеше устни и слушаше Крилан, който отново бърбореше, сякаш сърце му беше олекнало:
— … а междувременно щитът от вероятностно поле, даден на късо по този начин, изтощава всичките енергийни запаси на нефилимите. Намалява заряда във всеки кондензатор, във всеки енергоелемент. Топи им запасите от активно вещество, включително горивото на атомните микрореактори. Батерии със сърцевина от свръхтежки елементи, каквито не познаваш от Менделеевата таблица, стават на нищо. Скапва им и оръжията, естествено. Заради това не могат да се самоунищожат. Пък и не биха го направили, понеже им е изключително важно да запазят вероятностните генератори. В пределите на тази Вселена атъланите не са в състояние да произведат други. Ще опитат да се бият. Аз се надявам, че ще се предадат…
Радослав се озърна към Алванд, сетне отново се втренчи в Крилан.
Змеят продължи, макар да не бе сигурен, че човешкият му приятел го слуша. Крилан бегло се учуди колко бързо и качествено бе свикнал Радослав да избягва безконтролно излъчване на телепатични вълни, докато мисли.
— Сега вътре в станцията гаснат лампи, прекъсват функциониране мислещите машини, температурата в кораба пада… и така ще е, докато цялата им твърдина не се превърне в мъртъв къс метал и синтетика. Последни ще капнат органичните батерии. А щом и тези източници пресъхнат, вероятностното поле ще изпие жизнената сила на екипажа…
Дичо зиморничаво се сви.
Следи какво говоря… но мислите му се реят далеч от участта на нефилимите, помисли си Крилан, без да млъква:
— … нищо живо няма да остане за дълго такова. Това, което чака атъланите, ако не приемат ултиматума, потресе дори вампирите от Армията на Нощта, а тях не бих ги нарекъл добродушковци. Умирането във вероятностно поле е кошмарно. По-лошо от това да те изпие вампир, не за да се нахрани, а за да ти отмъсти. Навярно е най-жестокото наказание за всяка твар, защото я заличава завинаги от Всемира, изстисква и душата без остатък, след като изяде силите на физическото тяло… А после и самото инертно вещество на станцията ще се стопи в студена анихилация, защото полето е ненаситно. Накрая ще колапсира до квантова частица.