Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Бяха опасно близо.
Но още по-близо до челото на облака атълански войници се намираше изящната фигурка със змейски криле и сребристи доспехи. Тя вече плюеше къси мълнии в пресичащата пътя ѝ лавина.
Верена! Дръж се, миличко!
Дичо, Дичо, ела, ела, нищо не могат ни стори, ако сме Заедно!
Радослав замлати въздуха с ламаринените си перки към момичето-драконче. Заслепен от гняв, той не обърна внимание на градушката стрели и копия, с които се опитаха да го спрат. Издрънчаха и отплеснаха встрани от шлема и гръдните доспехи няколко куршума, но това вече нямаше никакво значение. Той ловеше плъзналата се от рязкото падане на температурата мъгла с уста и пръсти, гълташе метри и хвърлеи от разделящото го с Верена разстояние.
Халосията на кръста му отново прати призивен импулс в ръката, която придържаше дръжката на Рауни, за да не пречи на крилете. Радослав виждаше атъланите съвсем до себе си, но скръцна със зъби на сабята.
Пак ли искаш да ме убиеш, а?!
Халосията сякаш се сви до джобно ножче и млъкна.
А Радослав ритна с крак засилено към него човекоподобно с костенурска коруба, под която бучаха и прекъсваха някакви механизми. Халоса с крило робот с червени видеокамери и от корпуса му изпадна нефилим — сбръчкано тяло със сива кожа, почти атрофирало, но лицето на непропорционално голямата глава свирепо крещеше и гледаше с омраза. Така и умря, загрижено повече да докопа витяка, отколкото да съедини трансфузорите на животоподдържащата си система, откачени при удара.
С резки виражи Дичо избегна още няколко нефилима, отблъсна се от купчина червейобразни създания от метал, плът и пластмаса… и се озова сред тройка сиви качулки, които носеха реактивни раници и боядисани в червено брадви с надпис… „ПОЖАРINVEPTAP“. Толкова се стъписа от думата при все чудатия шрифт на буквите, че не реагира да се предпази и секирите избиха искри от посрещналата ги по своя воля сабя. Радослав улови дръжката на халосията, затисна с длан зеленото око на пепелянката и загреба с криле. Но връхлетяха още дузина мъртваци и той прикри глава с ръце…
… нещо фучащо, люспесто и опашато измете притисналата го паплач. Непознатият шаркан се сби с тълпа противници, запердаши ги с опашка, затрещяха мълниите му, замириса на изгоряло.
Давай, брат, хвърчи накъдето си тръгнал!
Още една група нефилими се вкопчи в свирепо кълбо с двойка змейове, опашки заплющяха подобно на бичове.
Радослав се изтръгна от схватката с мъчително изпълнен лупинг. Върна се на курса си към Верена. Вече можеше да различи блясъка на очите ѝ сред развятата черна коса. Сребърен шлем се премяташе във въздуха зад крилете ѝ.
Още малко, Дичо, още малко!…
Той се промуши между двамина робота, които се сблъскаха и станаха на железни трески, блъвнаха мехури слуз, която го зацапа, и няколко секунди витякът се носеше слепешком, като псуваше и бършеше очи с меката вътрешна страна на ръкавицата.
Орляк сиви качулки, бойни роботи с най-различна конструкция и хуманоиди в буцести скафандри го погълна. Радослав зарита с крака, задращи с ръце, предаде се на Рауни и я завъртя в убийствени осморки, помагаше си с патериците за летене, отбиваше и нанасяше удари, но орлякът го мачкаше, душеше…
… два ветрилообразни откоса драконов огън го заслепиха.
— Внимавай бе, Радо! Откъснах ти перките, както се въртиш като шугав!
— Ооох…
— Няма ох. Чисто е.
— Радослав! Хвани се за мен, ще те засиля към нея!
— Радо — отляво!
Младият мъж едва отби свистящ боздуган, за да се изправи очи в очи с нещо многоръко и с пръсти-бръсначи.
Алванд изпепели нефилима, сграбчи Радослав и пикира с него в най-гъстото струпване вражески войници. Зъбатата му паст буквално повръщаше блестящи снопове светкавичен огън и след миг те пронизаха облак мазен дим и овъглени парцали.
— Пускам те! — викна Алванд. — Помни, опрете ли гърбове, вие сте непобедими! ВИЕ СТЕ ДВОЙКА!
— Бла… благодаря…
— Най-добрата ти благодарност ще е да сте живи след боя, братко! Наслука.
И шарканът-оръженосец го метна като авиационна бомба, а сам изви назад, за да сръфа ескадрила приличащи на стършели апарати. Радослав го чу как крещи:
— Ехеееей, нервите се обтягат, но така се налага!!!
Верена!
Дичо! Тук съм! Ида при теб!
И аз идвам, гущерче, идвам…
Станцията, засенчваща слънцето Куиауитъл-Сварог, помъртвя окончателно. Шлейф пушек, пепел и мъртви парчета се точеха от нея като гной от рана.
Змейски и ламийски зертони поеха по грозната следа на сражението.
След облачните шаркански крепости Небесата отново засияха чисти.