Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Програмирани.
— Тъй го наречи, щом искаш. Залогът обаче беше голям, затова се постъпи така.
— Всичко е било планирано и премислено — жлъчно рече Радослав. — А ние като добрички психопрограмирани роботчета послушно си тропкахме по шахматната дъска. А в шаха, Иване, сам знаеш, няма фигура, която да не може да бъде жертвана. Освен царя. Ама в живота и него харчат, стига да оцелее Играчът. Иване! Не съм марионетка, която да я разиграват в пиеса! Унизително е да се правиш на герой там, където всичко е било изчислено и претеглено! Сякаш съм пионка! Да е била предварително пресметната всяка моя крачка…
— Не всичко.
— Ха! Нали сте супермъдри!
— И ние грешим, да не сме богове! Твоето раняване се оказа непредвидено…
— Можеха да ме пречукат в този театър, а аз дори не знаех!… Виж какво, разбирам, приемам, от военна гледна точка наистина е перфектно, обаче… просто ми е гадно! Добре, добре, от съображения за секретност, хубаво… Военна тъпня, пфу… Виж, просто сега реагирам, може би всичко е правилно било разчетено, но… можех да умра, по дяволите!
— Ти умря.
Облачните грамади отпред се разпадаха и ставаше все по-светло. Мъглата също отстъпваше, снишаваше се, навярно всеки момент щяха да бъдат оголени склоновете на тези иглени върхари, тези сякаш пораснали под открито небе пещерни стълбове…
— Какво каза?
— Ти умря.
Звукът заседна в гърлото на Радослав.
Мъглата се преобрази в потоци златно мляко, засия.
Слънце бликна право в очите му, той замига заслепен, наведе глава. Изхлузи ръкавици и пипнешком ги затъкна в колана, махна си шлема, окачи го на кръста… Ръцете му трепереха. Свали ризничната качулка. На ушите стана необичайно хладно.
Умрял?
Избърса сълзите и притвори с длани очи, за да посвикне с ярките лъчи. Слушаше сърцето си. Ударите бяха плахи, неравни.
Главата му хладнееше. Той предпазливо докосна с пръсти слепоочията си. Ръката му замръзна, когато напипа късата, почти нула номер коса. И най-страшното — белег. Безформен, гладък, чувствителен на натиск. Още едно парче змейска кожа по тялото му. Ивицата започваше над външния край на дясната вежда и косо пълзеше към темето над ухото. Цяла педя дълга. Отдолу костта бе твърда. Дори по-твърда, отколкото преди си усещаше черепа.
Ти умря.
Регенерация.
Радослав реши, че очите му вече са свикнали с усилената светлина. Мигайки погледна, като се пазеше от слънцето с ръка.
Гледаше и не виждаше, но постепенно мозъкът обхвана картината и алармира притъпеното от шока внимание. За да го хвърли в нов потрес.
Право пред лицето му в кълбо урагани се скриваше слънцето.
Нима е възможно да има залез в средата на небесата, в самия зенит…
Радослав се пулеше и дивеше на чудото.
Облаците се скупчваха по въртопните линии на невъобразимо обширен диск и Дичо го съзерцаваше почти откъм външното ребро. Перспективата подчертаваше чудовищните разстояния от милиони километри.
В средата си дискът се издуваше от леща в сфера — рехаво облачно кълбо, оцветено в червени, оранжеви, жълти и с цвят на стопен метал и застиваща шлака тонове. И от вътрешността му биеха копия и конуси слънчева светлина. Светлината носеше звук — безкрайна лавина от титанични скални блокове. А може би тътен на атомна артилерийска канонада. Невидимият, само отгатваем слънчев диск клокочеше от вулканични взривове — монотонна симфония в изпълнение на голям експлозивен оркестър.
Лъчите играеха по облачните континенти, в които също бучаха множества гръмотевични бури.
Ала те бяха далечни.
Тук небето преливаше в пастел, свистеше вятър, но доста умерен, кълбяха се островчета и парчета сгъстена пара.
Къде е земята!?
Нямаше такава.
Този Свят бе само едно Небе.
Небеса.
Твърдата повърхност, в която Дичо се вкопчи до схващане в ставите, се оказа някакво малко парче плътно вещество, надали по-едро от сграда на провинциална железопътна станция.
— Голямо зрелище, нали? — ухили се Крилан.
— Свят, в който няма планети, Радослав — рече Алванд. — Вместо тях има газово-прахов диск-пръстен около централната звезда. Облаците го карат да прилича на галактика. Чуваш ли гласа на тукашното слънце? То е по-едро и от Райко.
— Екзоконус, Алвандчо, не точно „диск“ — снизходително рече Иван-Крилан. — И в екзоконуса съществува тороидална… като геврек, Радо… тороидална област с условия, приемливи за живот. „Гевречето“ има три астрономически единици външен радиус, дебелината му възлиза на петстотин хиляди километра. Сега орбитираме в средната зона. Вътрешните слоеве — това е родината на зертоните. Милиарди прелети простор! Квинтилиони планетоиди! Почти съм сигурен, че Екзюпери е имал видения за това място, според Алванд… чо това било характерно за човешките Поети, да пътуват в реалностите насън… Какво ще кажеш, а?