Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Няма да се предадат — обади се замислено Радослав. Стана му топло и той пак свали шлема. Непрекъснато търсеше занимавка за ръцете си.
— Вероятно няма — въздъхна Крилан. — Въпреки че обещахме справедлив Съд за всеки…
Дичо се премести две крачки назад. Нефилимската станция тежеше в Небето като призрачен, омагьосан замък на Злото, гледан през бруствер на надежден окоп.
Змейовете извиха шии към него.
— Да. Екстра. Обаче нещо още ме мъчи. Нещо, нещо… — Радослав надникна през ръба. — Имам странно усещане… мммм… Ние… ще вземем ли участие в боя?
— Забраниха ни. Ние сме оръженосци. А тук положението е много сериозно, наоколо са събрани най-старите и опитни двойки Воини. Ще ги разпердушинят…
Радослав примижаваше към „острова“, където бяха освободителите на Владетелките. Постави длан като козирка. Иван млъкна и почеса с опашка тила си.
Грохотът откъм тукашното Слънце не е чак толкова силен, помисли си Радослав.
Да, нали всъщност всяка звезда е самоподдържащ се термоядрен взрив. Естествено, че ще е източник на звуков шум, ако би имало край нея атмосфера. И то не шум, а ШУМ, придружен с ГРОХОТ… хм, навярно край самата звезда няма въздух, отблъснат е от силата на изригванията, които са нормално явление за повърхността на всяко слънце…
Сигурно след милиони, милиони години от диска-екзоконус ще кондензират истински планети. Макар че, щом вече има живот, значи системата е стабилна от много повече време. И навярно ще се погрижи за средата си да не се разпадне.
Абе това ли е сега най-важното да го мислиш, бе! Чудо голямо! Геврековидна атмосфера, където цялата планета Земя лесно би се изгубила като прашинка в някой от тукашните облаци. Е, и!? Това може да се прочете в някоя фантастична книга! Мен ме интересува онова, което не се чете в никой роман, никъде, освен в книгата на собствения ми живот…
Радослав посви зиморничаво рамене.
Добре де, ВТОРИ том от тази книга. Втори том — поради кофти обстоятелства.
И какво от това?! Нали е възкресен някак, жив и има да живее!
— Алванд, какво си свирукаш? — попита механично младият мъж, без това наистина да го занимава. Имаше нужда да се разсее след шавналото и изчезнало в главата припомняне…
— Тин Лизи, Уиски ин дъ джар. Ами това… — змеят смени мелодията.
— Сега е „Ден денувам“… — позна Радослав. — Ама хич не проумявам как можеш да свирукаш! Устата ти не е толкова мека… Това ли ти допадна от цялата човешка музика?
— Малко неща не ми допаднаха — призна Алванд.
— И чалгите ли? — Радослав се оживи и направи кисела гримаса към Иван.
Другият змей се ухили. Радослав разсеяно махна с ръка.
— Змейска ви работа… Значи — лицето му се поизбистри, но остана сериозно, — аз съм бил измислил цялата операция…
— Не бихме могли да накараме някой човек насила да свърши това — подаде глас Иван. — Разсъждавахме върху това преди. Обаче, сам разбираш…
— Да, да, да — Радослав потърка чело. — Само дето не си спомням с какъв акъл се навих да го предложа… а следователно и да се нагърбя. Това е амнезия… защото бях умирал, нали? — додаде глухо, гледайки встрани.
Крилан кимна.
— Кои са били истинските освободители на земеморските царкини? — попита Дичо бързо. Ненадейно сърцето му се разтупка.
— Хм. Държиш ли се здраво?
— Какво…? — той замига с подозрение към другарите си шаркани. — Хайде де, Ваньо, Алванд! С ченгел ли да ви тегля думите, а?
— Ти добре ли се чувстваш? Понеже все пак преживя една смърт, Радо, вярно, по-добре от моята едно време…
— Добре съм! — подразни се Радослав.
Защо ли сърцето продължава да лумка, пулсът заприличва на барабанист, който гнети напрежение в цирка преди изпълнение на опасен трик?
— Ама, май се досещам — заяви провлачено той. — Досещам се защо се набутах в тая каша…
Змейовете го чакаха да продължи. Той мълчеше. Алванд размърда криле.
Без да се обръща, Радослав го спря с енергичен жест:
— Потрай. Било е заради… главното спасително ято. Техният Водач. Командирът им.
Крилан отвърна, отначало като скучен докладчик на профсъюзно събрание:
— Командирът е бил същият, който е водел Елициния магьосник в първата негова битка. Станало е по време на похода срещу маджарите през последните години на девети век. Радо, наистина ли се чувстваш окей? Някаква отпадналост…? Неприятен вкус в устата?
— Тя е там, Радослав — простичко рече Алванд.
Вратните прешлени на Радослав сякаш клеясаха и той изключително бавно завъртя пламналото си лице към топазоокия шаркан. Верена.