Четвъртият роман от цикъла на Николай Теллалов, започнал с „Да пробудиш драконче“, е грандиозен не поради най-големия до този момент обем от над 1000 страници, защото размерът не е гаранция за качество. Не поради увлекателния си стил — други книги също са увлекателни. Когато ви каним в света на „Слънце недосегаемо“, имаме предвид паралелна реалност, населена с народите на съществата от българската митология: народи със свое общество, закони, развитие и бъдеще — първокласна научна фантастика с атмосферата на епично фентъзи. Грандиозността е в мащабите на това приключение, написано от българин за българи, и същевременно космично и разпростряно сред хилядолетия.
В него има светостроителство, но то не е нито самоцелно, нито по-важно от фабулата или посланията. Теллалов е написал истински роман — с много пластове и вълнуващи съдби на героите, реалистично изобразени битки и безмилостни нравствени избори. Мен лично, като читател, изгълтал хиляди модели на чуждопланетни социуми, ме респектира сериозният опит на младия писател да изгради достоверна структура на общество, съставено от змейове — разумни същества, всяко от които притежава сили и могъщество колкото тежко бронирана бойна единица, и същевременно има богата душевност. Като прибавим към това, че средната възраст на змейовете е над 2000 години, можем да си представим каква неимоверно трудна задача си е поставил Николай Теллалов. И се е справил!
Героите му — и змейовете, и хората, дори халите и вампирите, са релефно доказани същества, които говорят и действат според особеностите и ценностите си. И същевременно, змейовете, посетили нашата реалност, предлагат гледна точка, която критично оценява състоянието на обществото ни, без дидактиката на „осъдителството“. Теллалов е намерил тънката граница между отчуждението и топлотата, която прави книгата му истинско събитие.
След излизането на „Слънце недосегаемо“ българската фантастика може да смята, че има поне един цикъл романи, сравним с епосите, създадени в англо- и рускоезичния фантастичен свят.
Атанас П. Славов
За пръв път се срещнах с Ники Теллалов на 11 март тази година на сбирка в софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“. Нямаше как да пропусна сбирката — исках да се запозная с човека, който за мен е един от най-добрите съвременни български автори. Темата бе предстоящото за издаване „Слънце недосегаемо“ и Ники. Още от самото начало ми направи впечатление скромността му и липсата му на превъзнасяне. Останах очарован от неговата чистосърдечност и непрестореност: отговаряше на нерядко коварните въпроси на присъстващите искрено, без да се замисля, и когато нещо му бе неизвестно, просто отвръщаше: „Не знам“, прекратявайки всякакви по-нататъшни безсмислени дискусии. Сърдечно усмихнат, той се подписа на моето „Драконче“ (първо издание) и със своето позитивно излъчване затвърди убеждението ми, че истинският автор е преди всичко добър човек.
Какво да кажа за „Слънце недосегаемо“? То е венецът на сагата, започнала през 1998-а с „Да пробудиш драконче“ — едно от най-тиражираните български фентъзита, претърпяло досега три издания, всичките от различни издатели. Змейската сага продължи с „Царска заръка“ (2001) и „Пълноземие“ (2003). И ето, най-накрая, след толкова години чакане, мечтаната книга е в ръцете ни. Книга от една поредица, която няма аналог в българската литература. Няма друга такава, в която да се преплитат научна фантастика, фентъзи, магически реализъм, българска митология, алтернативна история… И любов. Любов, която се разгаря отвъд представите за обикновени мъж и жена. Любов, която оцелява непокътната дори през убийствените вихри на времето и безкрайните ледени простори на Космоса. Защото Любовта е по-силна дори от смъртта.
