Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Преглътна на сухо, но уголемяващата се буца остана в гърлото.
Миличко, колко дълго те търсих!… Скъсах три чифта обувки, износих три ката дрехи… Намерих си бели косми в главата… и даже не ми се вярва, че преминах не просто девет планини, а три свята… Умрях и възкръснах, миличко! Изтормозих се от собствени глупости и от жажда за теб. Написах ти най-хубавите си досега стихове, повтарях си ги до втръсване, за да ги запомня и щом дойде мигът най-сетне да се срещнем отново и за докрая на късите вечности на нашия живот, да мога да ти ги дам като букет… ако не ми се свие гърлото. Вече се сви. Сега мога само да плача, да те целувам и думица няма да смогна да кажа… Но нищо — ти го прочети в мислите ми, виж го в белезите ми, докосни станалата вече моя змейска кожа… бившите твои люспи са загрубели, дращят като метална ризница… колко нежни бяха те по теб…
— Нейна е била идеята, нали?
— Наша. Ти ѝ прати своя лунен камък със записано послание. Алванд…
— Аз не повярвах, че ще издържиш да не я видиш, съвсем в духа на традициите на Ятото при изпитание — каза Алванд.
Радослав стана нервен.
— Какво чакаме! Отивам.
— Не — възрази Крилан. — Срокът на ултиматума изтича, не се знае какво ще ни сервират нефилимите, когато им снемем полето…
— Какво толкова могат да направят вече? — намеси се Алванд с досада в гласа. — Иди, Радослав. Тя знае, че си тук. И също те чака. Ако стане нещо… не бери грижа, ние си знаем работата. Хайде. Лети натам — тихо промълви змеят.
Радослав дрезгаво прошепна на дракона:
— Алванд… приказваш… чудесен български… Аз…
— Няма нужда от това, Радослав — спря го Алванд. — Когато разбрахме, че раната ти е твърде тежка и ще умреш, Господарката Зора ти даде да пиеш мъртва вода. Змейска кръв. От моята. Мигновена смърт на тялото, но без тлен, без отделяне на душата. После те потопи в кръв от ламя — живата вода на сестрите-шарканки. И ти възкръсна. Можеше да не се получи. Беше мъртъв в продължение на деветстотин и две човешки секунди.
— Помня ги една по една, Радо — каза Иван-Крилан. — Непоносимо е да гледаш как мре приятел, пък дори да има шанс да го съживят.
— И после да чакаш, да се питаш — дали ще забие отново сърцето ти?… — довърши Алванд. — Никога няма да забравя тези петнайсет минути и две секунди, Радослав!
— После близо девет часа лежа в несвяст. Не те будихме почти два часа след нужния срок, за да сме съвсем сигурни, че няма да загубиш разсъдъка си. Допреди малко ме тресеше ужасен бъз, че точно това може да те сполети и…
— Крилете ми са твои, Радослав.
— И моите, Радо.
— Ъхъ… моите са ваши също. Тръгвам.
Въпреки това той още минута остана вкопчен в скалата. После потърка очи с юмруци, избърса нос и се изправи.
Стоеше на парче земя, а наоколо навред бе небе. Бездна, изпълнена със светлина. Невероятно огромно небе.
Но аз имам вече криле. Нека и патерици. Няма от какво да ме е страх.
Той с трясък разтвори металните ветрила на доспеха си. И скочи в колосалното нищо, в което ветровете се носеха като реки и играеха без прегради.
Вътре в него страхът безсилно драскаше по решимостта му. Но паниката не съумя да се задържи и затова пропадна, сякаш в същата бездна, за която крещеше в опит да го спре.
Не, не бездна — каза си Радослав — Небе. Само небе. Небеса.
Те го заобикаляха отвсякъде.
С неизчислимите си джуджешки планетки, които пълзяха бавно по небесната сфера, обвеяни от струйни въздушни течения, встрани от основната зона на облачна кондензация в равнината-палачинка на диска — преждени ръкави покрай главните ветрореки в обема… всеобема. Те обикаляха центъра на системата, увлечени в неспирен кръговрат, пронизваха влажни напоителни мъгли и се умилкваха в дългите милиард километра ветрове.
Намираше се в Небето.
С безплътните му мегаконтиненти от мъгла; с великанските му дъждове, които никога не падат, а висят; с гръмотевиците му, дълги десетки и стотици километри, и с далечното бучене на отново скритото зад мъглявината слънце Куиауитъл-Сварог.
Този път атака на алтофобия не последва, но Дичо все още дишаше учестено.
Младият мъж загребваше редкия въздух с железните криле на доспехите. И да ги имаше още за патерици, вече им бе свикнал и чувстваше напора на вятърните струи в ламаринените пера, те отекваха в плешките, движени от мускулите на гърба. С всяко усилие на тялото в душата му растеше удоволствието от натоварването. Сърцето тласкаше кръвта по артерии и вени, хранеше всяка негова частица, всяка мисъл, всяко усещане, всяка капка пот и всеки цикъл вдишване-издишване — и това бе радостта от живота, от близката среща с най-милото същество в безмерната върволица светове и реалности. Пееше му се, и той дори го правеше наум, сливайки в едно всички познати и любими мелодии — нежността на баладите, величието на симфониите, веселяшките кръчмарски ритми и стърженето на рока. Бе щастлив като никога. И твърдо вярваше, че това е само загрявка за бъдещите мигове.