Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
А други мигове отлитаха в миналото заедно с капките пот и бележеха траекторията на края на дългия му скок към Любовта.
До скалата-астероид имаше вероятно не повече от граморски връст. Тя се приближаваше, но не толкова бързо, колкото искаше Радослав. Той съобрази насред път, че би могъл по-ефикасно да увеличи скоростта си, като се противопостави на собственото си орбитално движение около Куиауитъл-Сварог и така да „пада“ към по-ниската орбита на своята цел. Той разпери колкото можа крилете си — те изтрещяха за негов възторг. Съвсем скоро законите на небесната механика си казаха своето — Радослав пикираше към позициите на змейското укрепление. Ясно различаваше върху планетоида изградена твърдина, напомняща за малък средновековен замък.
В облачен процеп, вероятно толкова огромен, че гигант като Юпитер би се търкулнал през него като билярдна топка, бликна златна светлина и цветовете на безкрайното небесно пространство наоколо се промениха като при смяна на прожекторни филтри на колосална театрална сцена.
От укреплението го забелязаха и над острите кули се развяха снопове деветоцветни дъги. От една странична куличка стремително излетя малък крилат силует. Сълзи бликнаха от очите на Радослав, но той продължаваше да вижда със сърцето си — Верена бързаше насреща му и викаше името му, а той… той беззвучно шепнеше нейното, внезапно останал без дъх.
Дръжката на сабята опари дланта му през бронираната ръкавица. Сигналните дъги станаха алармено-червени. Настръхнаха драконовите люспи по мокрия гръб на Радослав.
ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ!
Мислегласове от всички страни се сблъскаха като цунамени фронтове.
!ПРОБИВ ВЪВ ВЕРОЯТНОСТНОТО ПОЛЕ!
ВСИЧКИ! ВСИЧКИ! ВСИЧКИ!
ЯТА — АТАКА!
Забръмча, но не въздухът, а ефирът от потоци телепатични реплики, мислеудари блъснаха психощитове. Лавини, впрегнати от магия енергии се вкопчиха, преди противниците да влязат във физически контакт… през тази незвукова врява към нефилимската твърдина като прибой плъзваха настойчиви и ясни призиви:
ПРЕДАЙТЕ СЕ! ПРЕДАЙТЕ СЕ! ПРЕДАЙТЕ СЕ!
Кой вие така гневно, така яростно, така разочаровано?!
Аз.
Още един такъв змейски вопъл, и ще си изкълчиш човешкия гръклян, момче — обади се вътрешният глас.
По дяволите! Кой пак ми се бърка!! Какво пак не ми дава да те прегърна, слънце небеснооко!!! Махнете се! Не?! Тогава — минавам през вас!
За момент младият мъж дойде на себе си, когато ударните вълни — материални и ментални — отминаха. Той стабилизира безредното си пумпалско премятане и се озърна, за да разбере къде се намира.
Бе невероятно близко до Врага. Видът на станцията на атъланите го смая.
Стига бе, само Дарт Вейдър липсва… Наръбена сфера, май додекаедър, ама с повече стени, и то не всички петоъгълни, как се казва подобно нещо в геометрията?… Тъмен метал. Големи олющени надписи — смесена кирилица и латиница, абсурд някакъв… И голям вдлъбнат отражател върху корпуса, навярно параболична антена — именно тя караше станцията да прилича на Звездата на смъртта от филма… Голямо чудовище, леле, вероятно пет километра в диаметър. Или повече. Или по-малко…
Но нещо болнаво, нещо обречено лъхаше от космическата крепост. Мътната нездрава буца постепенно покриваше сиянието на тукашното слънце. Радослав потрепери, щом сянката на станцията го покри. Да, крепостта агонизираше. Но мъждукаха сложни многоъгълни отвори, през които се изсипваха отчаяните орди атълани. Бяха много. Някои бойни единици оставаха сгърчени, продължаваха в свободен дрейф в безбрежните небеса на реалността Куиауитъл-Сварог. Очевидно мъртвите нефилими представляваха значителен дял от масата катапултирали се създания. Немалко атълани обаче мърдаха. От безобразните черупки на някои бликаха бледи кинжални струи на реактивни микродвигатели или съскаше пара. Други разгъваха аеродинамични плоскости и всички оцелели от блокадата под вероятностното поле се групираха в атакуващи формации. Близките звена откриха анемична стрелба с изтощени лъчеви оръжия. Ала повечето нефилими се наежиха с познатите боздугани и всякакви други остриета.
Не викнаха „ура!“, нападаха безмълвно, само потракваха броните им. Фосфоресцираха безчувствени очи, диплеха се сиви качулки.