Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Навред се стелеше приятна разсеяна светлина, облакът откъсваше от снагата си космаци, те се разтапяха без остатък във въздуха, нови се раждаха пак от нищото.
Нима слънцето е толкова ниско над хоризонта? Изгрев? Залез? Но миришеше, полазваше по кожата дъх на ДЕН, пък и това светло небе…
Ала право назад зад гърба на Радослав блещукаха звезди. Горе над и долу под безповърхностния хоризонт просторът се замъгляваше, придобиваше тъмен оттенък, гасеше съзвездията, гъстееше във вечерен здрач, а в средата си ставаше все по-светъл, вече дневен, още по-ярко, още по-наситено и запълнено, въпреки необхватността на пространството… едреят облаци… отражения по тях от слънцето… значи това е изгрев…!
Даде си сметка, че тялото му е безтегловно — значи или падаше, което противоречеше на всичко видяно, включително на слабото движение на въздуха, или се рееше в космоса, но откъде атмосфера тогава…
Над мъгливата равнина-океан се подаваше дебел пръст на объл чукар. Бе изцяло покрит от мъх и трева, която стърчеше като наелектризирана коса, а и приличаше на коса, по-точно на водорасли, с плуващи във въздуха краища, а вятърни струи ту я решеха, ту рошеха — явно нямаха фризьорски дарби.
Голо оставаше само едно петно на върха — макар че понятията горе и долу в усещаната безтегловност просто губеха значение — и то бе осеяно с щръкнали огладени камъни. На свободната от растителност площ, петнайсетина стъпки диаметър, стояха Радослав и двамата змея.
Вероятно се намираха на страшно висока планина, защото ухаеше на чисто и просторно. Като на Мальовица в Рила или нейде зиме из Родопските върхари. И сега навярно бяха кацнали върху някаква кула, скална игла, и пара от мъгли и облаци скриваше пропастите, зеещи от всички страни.
Мисълта за тези бездънни урви стресна Радослав.
Той бе изтървал камъните и сега стискаше опашките на другарите си, което му се струваше по-сигурно и стабилно. Допирът с тях му помогна окончателно да се свести.
Нима съм спял?
— Егати! — рече той.
Спря, защото не намери за кое първо да попита.
— Къде сме?
— О, на чудесно място, Радо! — отвърна Крилан с ентусиазъм. — Широко, проветриво, с много слънце, първокласен въздух и най-вече: няма зидове, тавани, обирджийски капанчета и сръбска музика. Трябва да ти кажа, че в България положението е направо смайващо, само дето не съм решил на зле или добре е тръгнало… Ти не щеш ли да чуеш какво преживяхме с Алванд?
Радослав се вслушваше в нещо, което му заприлича на слаб, едва доловим отглас от гръмотевични разряди. Някъде по посока на облачния масив пред тях и доста надалеч отвъд него бушуваше буря, нищо чудно да бе даже и ураган. Но може би така му се струваше, защото съсък на вятъра в ушите поглъщаше този шум, правеше го нереален.
— Буря ли се задава? — попита той подозрително.
— Не. Стои си на място. Истинските бури са в Горната земя. Бури в чаши. И не винаги с вода. Представяш ли си, в София пуснали метро! И Мѐтро.
— Кога се измъкнахме от зандана, Иване?
Змеят като че ли не веднага превключи на друга тема.
— Ти не помниш ли?
— Не — сухо отвърна Радослав. — Алванд, кажи ми ти, ако обичаш, че бате Криланчо нещо се лиготи…
— Аз? Каква клеветаа!…
— Преди сол и половина четвърт арава от легион на Армията на Нощта, подсилена с малък рой лами, нападна тъмничния зертон. Щурмът тъкмо беше приключил, когато ние с Крилан…
— Само не ми викай на „чо“!
— … се телепортирахме в Долната земя. Видяхме унищожаването на поробената крепост. Било е невъзможно да я запазят… Чуваш ли ме?
— Чувам от зъбатата ти паст родна прекрасна перфектна българска реч… и това направо ме учуди не по-малко от… а, да бе!… Ами Владетелките?
— Спасени са.
— От кого? Ах, да бе, да… Друг екип. Друго скришно ято.
— Точно така.
— И… колко жертви дадохме заради онези хлапачки?
— Не са малко.
— Къде са сега Борейките, на сигурно място?
— Тук са — рече Крилан посериознял. — Ето там, на съседната позиция… и… Радо? Ти някога да си чува̀л у къщи котка?
— А? Да, сиамски котарак, ама беше отдавна…
— Той обичаше ли да го дърпаш за опашката?
— Не! Дращеше… оу! Прощавай! Алванд, извинявай и ти…
— Няма нищо. Криланчо пак се лиготи.
— Ей го и тоя!… Пази Боже сляпо да прогледне, а змей да научи български, жив ще ти смъкне кожата с тъпашки лафове…
Радослав се взираше в мъглата. Промърмори объркано:
— Нещо не мога да се ориентирам. Къде са „другите позиции“…
— Там, накъдето гледаш — намеси се Алванд.