Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Да?
— Да.
— Това зертон ли е?
— Не.
Дичо зяпаше към пухкаво от трева парче скала, което висеше в пустотата на километър или само връст от тях, обрамчено в пръстен дъга. Навярно бе оптична илюзия, мъглата срязваше съседния връх и затова се виждаше така. Може би и техният чукар изглеждаше оттам по същия начин.
Радослав почувства пристъп на световъртеж и едва отново не грабна змейовете за опашките. Те протегнаха криле в подкрепа, но Дичо предпочете да улови камъните, стърчащи като рогца от темето на чукара.
— Там ли са? — той дръзна да пусне едната си ръка, за да посочи.
— Да. Между другото, в онова ято имаше… още един българин. Все сме начело — бойна авиация, радиозаглушаване… че и глупости де…
Радослав трепна.
— Зако. Лъчезар. Сигурен ли си, че не е той?
— Името му е „Живея да Побеждавам“ — вметна Алванд.
— Е… аз пък гласно не го питах как се казва — цъкна с език Иван-Крилан. — Язък. Пък го видях, разменихме по няколко думи. Щото той си тръгна веднага щом приклещихме Врага, такова условие беше поставил. Той се включи съвсем ненадейно и за нас. Обаче страхотен войник. Имал нещо важно за вършене в своята си епоха… А?
— Нищо, нищо — измърмори Радослав.
— С него беше едно девойче, самата приказка…
— Тя те познавала — рече Алванд и излъчи мислена картина. — Предаде ти много поздрави.
Радослав се вглъби в предаденото от змея, но субективното възприятие на Алванд за момичето не му позволи на часа да я разпознае и затова змеят подсказа:
— Живее край моста с осемте криле.
— Ааа… Елица. Бре! — Радослав се усмихна. — Спомних си я! Прав си — кимна към Алванд, — истинска самодива… Благодаря. Как ли се е сетила за мен…
Змейовете размениха светкавични погледи.
— Навярно съм бил зашеметен, та не се видях с Елица — разсъждаваше Радослав. — Да. Определено.
Нещо смътно шаваше в главата като откъслеци от потулен със събуждането сън. Сражения във вътрешността на зертона-затвор. Лами, които бучащо ръмжаха на църковнославянски. Те пробиха килията… изведоха го… и после? Провал.
Премести крака и нещо го потупа по бедрото.
Беше ножницата на Рауни и тя самата подаваше змийска глава от нея. Камъкът отразяваше светлината.
— Иха! Халосията ми! — зарадва се Радослав… и някак помръкна. — Провалихме се, нали? — попита той. — Изпортих целия пейзаж. Пак добре, че се сетиха да пратят дублираща група…
— Ние трябваше да се провалим, Радо.
Дичо горчиво се усмихна:
— Да, понеже бях в този екип… — Въздъхна. — Момчета, страшно съжалявам…
— Май не говорим един и същ български. Ние имахме задача да се провалим.
Радослав измига глупаво.
— К… как?
— Ами нашата тройка служеше за отвличане на вниманието. Тингът сметна, че и тримата имаме силни Съдби. Не „дубльорите“, а ние бяхме подкрепящо ято. Такъв беше планът. И този замисъл успя.
— Няма за какво да се натъжаваш, побратиме Радослав — додаде Алванд.
Младият мъж обходи с поглед другарите си. Неприятното усещане, че е излъган, имаше метален вкус, ала още не можеше да се съвземе, за да се разсърди. Възкликна:
— Вие знаехте! — още в края на изблика замъждука надежда, че ще избегне разочарованието. — Или…?
— Бяхме уведомени, но не по начин, който да предполага знаене.
Твърдението му се видя лишено от смисъл. Крилан търпеливо продължи:
— Всичките ни спомени за истинската наша цел бяха дълбоко потиснати, изтласкани от паметта в дълбоките физиологични центрове, там, където шаркани на наша възраст още не могат да надникват пряко. Ятото честно се стремеше да се добере до заложничките, но действията ни на практика се ръководеха от тайни заповеди в самите нас. Разбираш ли, ако ни бяха пленили, ако ни бяха хванали, никой разпит нямаше да изтръгне от нас сведения за операцията. Защото не ги знаехме, макар и да постъпвахме според тях.
Радослав кимна бавно. Схващаше, но…
— Нищо не си спомням! — заяви почти сприхаво.
Змейовете се спогледаха.
— О. Е, да… твоята психоблокада е била по-дълбока.
— Значи, водихме ги за носа.
— Нещо повече. Самото спасяване на Владетелките предполагаше да накараме Врага да се опита да ги скрие там, където му е най-сигурно. Само там нямаше да ги погуби. Вкараме нефилимите в капан. Капан без измъкване.
Радослав изгледа змея. Присви очи и поотметна назад глава:
— Нещо не схващам. Изпитанието, на което се съгласих… е било открай докрай камуфлаж?
— Не съвсем. При провал на главната ударна група ние щяхме да отвлечем пленничките. Но първата ни задача беше да се провалим.