Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Кога се случи?
Крилан моментално посърна. Погледна виновно към Радослав, ала Дичо бе забил взор в Небесата. Новобранската прическа, бледото лице и сенките под очите го състаряваха, но и подмладяваха едновременно. Приличаше на гимназист, станал свидетел на катастрофално природно бедствие. Не, по-скоро гражданска война, а не разразило се земетресение е унищожило последните детски островчета в душата му.
Змеят остави престорено бодрия си тон и заговори сериозно, меко, съчувствено:
— По време на щурма на зертона-затвор. Тръгнал си да си върнеш своята сабя. Нападнали са те атълански андроиди и докато халите се притекат на помощ… било е или с боздуган, или от манипулатор на робот-убиец… Поправихме ти каската… Пълният възкресителен процес е траял девет часа. Ние с Алванд настояхме да те вземем с нас, за да ти е по-леко да…
Гримасата на Радослав го прекъсна и накара да млъкне.
Край тях шушнеше вятърът.
Ушите на витяка замръзваха и той си нахлупи каската, за да ги сгрее в подплатата на шлема.
Когато се обади, гласът му бе мрачен и треперещ:
— С какво се различавате от хората тогава, все ми разправяше тинтири-минтири… — говореше Радослав. В желанието си да избухне, затърси остри, обидни думи… но всъщност бе съкрушен.
Тъкмо бе повярвал, че има такава земя, където се отвращават от скришни мръсотии, където няма противоречие между интереси и достойнство; където не мислят едно, казват друго, а вършат трето; където винаги предпочитат да заявят ясно и високо право в очите всичко — похвала, забележка, укор; където спокойно можеш да обърнеш гръб, а в него няма да ти забият нож, няма да плюнат дори, ако не са убедени, че го заслужаваш… и че ще ти дадат да го видиш, за да се защитиш.
Крилан поклати глава, без да изпуска Радослав от поглед. Не по-малка печал от Дичовата прозвуча от устата му:
— По какво сме инакви от хората? Хмък. Навярно според сега-моментната ти емоционална нагласа — по нищо. Освен една дреболия. С това, че плащаме със собствените си кожи, Радо. Никого външен не караме да реализира наши велики идеи. Осъществяваме ги сами — който решава, той върши. И когато се случи да не ни помогнат за някое начинание, нивга не пречат. Стига да е нещо добро. Или барем насочено към ограничаване на злото. В краен случай полезно.
— Да бе, да… — изсумтя свадливо Радослав, но сетне вдигна вежда. — Момент. Искаш да кажеш… казваш…
— Ние го измислихме. Бяхме се съгласили. Направихме избор.
— Кои ние? Къде и мен ме слагаш в кюпа! Сериозно?
— Я си спомни. Събранието. Ти приемаш изпитание. Настани се в пещерата ми. Чешехме си езиците. И ти ми заяви какво си измислил.
— Да. Да?
— После аз отидох да се посъветвам с Мъдреците и Военния съвет. Ти беше се пльоснал във ваната… добре, нека е басейн. Помниш ли?
Дичо се замисли, смръщи… поклати безпомощно пръст.
— Не.
— Ти задряма в басейна. И…
— Да, и докато спях, ме програмирахте… — Радослав не довърши, защото зяпна към Иван-Крилан.
В главата му сякаш зейваше пропаст, вулканично ждрело, от което избликна лавов поток спомени. Спомени, умело потопени в най-потайните дълбини на микровселената на неговото съзнание. Радослав изохка и стисна слепоочия. Само шлемът го предпази от несъзнателно свитите ноктите на ръкавиците. Младият мъж не обърна внимание на изскърцването на метала в метал. Преживяното и забравеното се разгръщаше пред него със скоростта на пренавивана на бързи обороти видеокасета.
Крилан се върна. Водеше петима шаркани. Мъдреци. Две бяха змеици. И една ламя — Алтем-Алтема Премъдрата.
Да, точно така… И единият от мъдреците беше черен змей с бяло по люспите и със сини очи. Саджар’раун, шарканчето на Керан-багатур… още един прапрадядо…
За какво говореха?
Много смътно успяваше да се досети. Платното на спомена беше съхранило само картини и звуци, но от тях не се разпознаваше реч. Да, Радослав питаше, говореше, но „видеото“ май беше дублирано на корейски или суахили. Никаква логическа информация не беше оцеляла в паметта. Само… усещания.
Основното ято също е примамка.
Вселенолет-телепортер — нефилимите го крият някъде, докато е цял, войната няма да свърши.
Радослав простена и отвори очи.
— Спомни си, нали?
— Уффф… може да се каже. Губи ми се… самото обсъждане на плана.
— Това няма да си го спомниш никога. Заличено е. Било е толкова дълбоко, че е пострадало при смъртта ти.