Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— … Ал… ванд…
— Годо дойде, Радослав — усмихна му се тревожно змеят.
— … български говориш… чудесно… А?… Годо… Иване… тук ли си?
Преди Крилан да отвори уста, над Дичо се надвеси…
Не, не беше Верена. Зора.
— Млъчи селе, чедо — каза тя благо. Изглеждаше уморена и сякаш печална.
Тя навлажни лицето му с мека прохладна кърпа. Бе неизказано приятно.
Зора подхвърли през рамо на едра ламя:
— С жива вода купел изплънете. Ще церя.
Сетне погледна над Радослав към някого. Младият мъж взе да извърта очи натам, но беше бавен, отчайващо тромав, тялото не се подчиняваше с предишната рядко оценявана лекота.
Княгинята стисна сребърен медальон на гърдите си, продължавайки да се взира питащо в онзи, който стоеше пред нея от другата страна на Дичовото ложе.
Алванд я докосна деликатно по лакътя.
— Вземи моята, господарке Зора.
Тя кимна след секунден размисъл и пое малкия напръстник с прясна течност. Вгледа се за малко в чашчицата. Орнаментът върху нея представляваше множество малки, колкото оризово зърно, черепчета на всевъзможни същества. Миниатюрни дупчици на празни очи от ситните мъртвешки главици я убодоха и канарчупа с мъка потисна трепетлива въздишка в гърдите си.
Поднесе напръстника към устните на Радослав:
— Туй изпий, любо юначе, иста смрът варити, чедо…
Ламята зад гърба ѝ бе извила опашка като раздвоено скорпионско жило. С него направи дълъг разрез по вените на задния си закърнял чифт криле. Самодива от свитата на сестрите придържаше заедно с Крилан сребърно котле, в което се цедеше кръвта на ламята. Друга сестра се готвеше да даде нужния остатък.
Радослав най-сетне успя да погледне към онзи, който стоеше над възглавието на одъра.
Видя висок змей с почти черни люспи, осеяни с бели жилки. Под костени пластини на челото в очните кухини светеха две бездънни късчета небе с отвесни зеници. Ведросиньото преливаше изненадващо и мигновено в синьо-зелено, искряха пъстринки като златни прашинки, като следи-отражения на тънки слънчеви лъчи.
— … Знам… кой си… Ти си змейчето на… Керан-багатур… Ти си… потопил византийска… та флота, … върнал си войските… им и накрая си… убил императора… Ти си… таткото на Верена. Верена…
Мисловна усмивка. Като бащинско докосване, мъжко стискане на рамото.
— Мамо — проплака изведнъж Радослав, клюмна глава. — Студено, мамо, студено…
Той губеше съзнание и го тресяха къси гърчове. Зора с точни твърди движения вля напръстника в устата на момажа, без капка да похаби и преди челюстите му да се стиснат в агония.
Змейската кръв го удари като мълния. Тялото на Радослав се изви в лък и замръзна със стъклени очи… и взе да се разхлабва.
Зора нямаше никакво време за хабене. Прекръсти се бърже и възкликна тихо, гръдно, с вълнение, от което трепнаха всички намиращи се в лазарета:
— Господи Христе, прости ме и благослови!
И с дълбоко черни сухи очи се извърна назад и протегна ръце. Гласът ѝ бе остър, кремъчно безстрастен:
— Купел!
За безкрайно кратка секунда срещна взора на мъжа си, а подир туй забрави всичко друго, освен осъществяването на дарбата си, която не бе престанала да смята за грях, понеже се бъркаше в Божията работа.
Страдание, болестна мъгла. Моменти на изчистване, без да се изтръгне от пропадането в някаква бездна от Нищо. И изведнъж…
Прекъсване. Бяла светкавица и черен мрак.
Бяла? Бе по-бяла от всичко възможно.
Черен? Бе непредставимо непрогледен, кух и безкраен. Инфрачерен.
Бе? Е? Ще бъде?
Вече не съществуваше време. Миналото се разсея, бъдеще не настъпи. Липсваше сега. В миг настана Краят на Всичко.
Небитие. Дори още по-несъществуващо.
Нищо не запомни от този вечен миг. Нямаше какво да бъде запомнено, нямаше с какво да го запомни.
Вечност.
Ала и вечността се оказа невечна. Небитието се изчерпа и отново стана Битие.
Прекъсването свърши. Изтля. Или въплъти.
10.
Нямаше болка, нямаше люшкане или трескава тежина. Усещаше, но не забелязваше тялото си. Значи бе здрав.
Здрав дотолкова, че не обръщаше внимание на състоянието си, а се мъчеше да обоснове онова, което виждаха очите му. Защото картината бе нелогична. Най-малкото не се връзваше, не съвпадаше с онова, което чувстваше чисто физически.
Наоколо се вълнуваше апатично море от мъгла, трептяха сенки — от бяло до буреносно синкаво и оловно, през цяла палитра на сиво с множество тънки оттенъци. Отпред се извисяваше облачен гигант, осветен от вътрешността си в белоснежно и розово. Планината кондензирана пара опираше в акварелни бои на чудесно чисто небе, ярко жълтееше във висините си там, където израстваше от мъглата.