Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Всички, дори Ясен, гледаха в огледалото назад — там, където се стапяха искрите на залостения Проход. И когато автомобилите влязоха в коловозите на пътя и самотният дъб, вече съвсем невидим в нощта, окончателно изчезна зад завоя в просеката, а гората ги обгърна, Георгиев изпита внезапна мъчителна тъга. Гримаса изкриви лицето му от почти физическа болка, той мрачно се втренчи в стоповете на колата отпред.
Разделите бяха нещо, с което той не можеше да се справя.
С друсане и скърцане, докато колелата не стъпиха върху шосе и тогава направо полетяха — петима души в два автомобила се връщаха към познатата човешка цивилизация.
Може би не бе най-добрата, дори хич не беше, ала си беше тяхна и навярно зависеше от волята им повече, отколкото допускаха.
9.
Лами, вампири и караконджули лютееха и бе страшно да се погледне дори какво оставят подире си. През облаци дим и пара, даже звуците от плющене на опашки, щракане на зъби и скърцане на нокти бяха кошмарни за чуване.
Свитата на канарчупа Зора прогаряше бреши в скелета на зертона, не разполагаха с време за лутане да търсят момажа-витяк из обитаемите кухини на небесния остров и затова минаваха напряко, като съкрушаваха безмилостно всякаква съпротива. Нефилимски зомбита, андроиди и киборги гинеха на стотици, безмълвно и безчувствено… и продължаваха да настъпват.
Намериха го да виси от тавана, вкопчен в корубата на коридора с ноктите на рицарските си чизми. От главата му капеше кръв, едната ръка висеше парцалено, сабята дърпаше другата, но все по-анемично отбиваше удари на боздугани, сякаш силата ѝ угасваше. Потоци ламийски огън пръснаха скупчващите се край младия мъж мъртваци, сестрите се втурнаха напред.
Откачиха го, понесоха го грижливо към бялата като платно Зора, сеейки неистово разрушение.
Зертонът се тресеше от върлуващите щурмови отреди.
Шупналата маса защитници обаче ги изтикваше постепенно навън, но след сигнала за изтегляне се опита да попречи на подразделението от Армията на Нощта и ламийския рой да избягат от облачната крепост.
Отстъпващите пробиха дупки в туловището на зертона и издухаха в пепел заградителните гнезда.
Високото небе тъмнееше стремглаво, Янкул залязваше, но не зад твърд хоризонт, а в облачен покров. Битката кипеше на почти шест прелета височина над забуления океан.
Зора не стъпи на борда на крехката небоходна шейна, докато ламите не положиха там Радослав и не се впрегнаха в хамутите. Едва тогава канарчупа се качи в хвъркалото и се склони над младия мъж.
Наоколо валяха сажди, съскащи искри и отломки. Лами-телохранителки унищожаваха всичко на хвърлеи навред. Впрегнатите в крилатата шейна сестри търпеливо чакаха.
Зора леко докосна главата на Радослав. Раната над слепоочието бе ужасна. Стърчаха розови парчета кост. Княгинята сви побелели устни, ала не трепна лицето ѝ. Радослав слабо застена.
Орловите очи на жената едва-едва се навлажниха.
— Кротце, доблйе юначе — нежно промълви тя. — Толе язва та саблю свою от нечест да спасиш… ала хубава кубачи, макар и велеклята… затуй ти на пагуба бе.
— Господарке…?
Зора мълчаливо вдигна длан. С другата ръка продължаваше да милва ранения по лицето.
Хвъркатата шейна се стрелна напред, далеч от загиващия зертон. С пронизителен вой затръбиха сигнали за незабавно отстъпление. Вълни предупредителни аларми зовяха светлочувствителните ратници да се укрият зад летящи щитове. Шейната свистеше, крепостта се смаляваше зад откритата кърма на хвъркалото.
— Господарке, на страж исме.
— Съжгайте града вятрен! — заповяда Зора. — На крада тоз сквернен небесен оток!
Телепатична сирена проехтя над облаците:
ВНИМАНИЕ! СЛЪНЧЕВ ЧУК… ПОДИР МИГ!
Зловещ проблясък върна деня. Хиляда слънца пламнаха в едно и скриха звездите.
Вой. Армията на Нощта приветстваше поредния си успех срещу Врага. Огнено кълбо се издигаше все по-високо и по-високо над пометената в облачния покров дупка, вън от планетната атмосфера.
Долу, притихнал и свит, Големият океан отразяваше смъртозарното атомно слънце.
Зора не се обърна да види злощастния Содом и Гомор.
как го открихте
Някой говори.
другар негов, тайбеник Лъчезарий-колобър нам об влъшество каза. Послед ти съповедаям…
Наистина някой говори. Черната мъгла взе да просветлява. Дичо сякаш плуваше от дъно на мътно езеро нагоре, към светлината и въздуха. Към живота.
— Свестява се.
Гласът бе много познат. Радослав, още слепешката, помръдна към източника на говора. Пред очите бавно се появиха контури, фигури, лица.