Маската на смъртта [bg]

— Не разбирам точно как преследвате добротата.

— Абстрактните думи винаги са трудни. И опасни. В общи линии, най-просто казано, щом идеята вече съществува… Най-добре е да се опитаме да я изпробваме, защото тя не те оставя на мира.

Гай направи паралел със своята отдаденост на дъщеря си и разбра своя събеседник.

— Дали точно това преследване търси Силви според вас?

— В момента тя е убедена, че иска точно това. Медитацията й носи голямо удовлетворение. Но тя е много млада. През живота си пробваме много маски. Докато изведнъж разберем, че една от тях не желаем да свалим.

— Никога не съм носил маска.

— Мислите ли? — Някой почука на вратата. — Един момент, Мей. — После се обърна отново към Гай. — Не успяхме да поговорим за наследството на дъщеря ви, а това е една от основните причини да ви поканя тук.

— Фондът на Макфадън?

— Тя иска да го дари на комуната.

Гай простена тежко и Учителя се наведе към него.

— Зле ли ви е, господин Гамлин?

Гай вдигна глава, по лицето му бе изписано огромно объркване, устата му бе леко отворена.

— Моля ви, не се разстройвайте. Няма да приемем тези пари. Поне не на първо време. Дъщеря ви ни е страшно благодарна, защото я обграждаме с грижи и любов. Така е с всички деца, непознали обичта. Това дарение й напомня за детството, когато не е била щастлива и вероятно заради това иска да се отърве от него. Ако не го предаде тук, сигурно ще го дари на друга организация.

Гай пребледня още повече. Дори яркочервеният му нос съвсем побеля.

— Точно за тази нейна уязвимост исках да поговорим. Мислех си дали няма начин да приемем формално дарението за една година. Ако след това продължава да държи то да остане при нас, добре, но опитът ми показва, че това няма да се случи.

На вратата отново се почука. Долепила устни до процепа във вратата, Мей предупреди:

— Учителю, всички вече са на масата.

— Отново ще поговорим, господин Гамлин. — Моля, не се тревожете предварително. Все ще измислим нещо.

Въпреки любезните слова на домакина, Гай усещаше, че той тайно му се присмива. Кой не би си глътнал езика при перспективата половин милион лири да излезе от семейното състояние. Колкото и противни да му бяха Макфадън, парите им бяха съвсем истински. Направи опит да се надигне от доста унизителната поза, в която го бяха принудили да седи. Крейги обаче не помръдна.

— Вие няма ли да дойдете?

— Храня се само в дванайсет.

— Така ли? Кой знае колко изгладнявате.

— Ни най-малко. — Мъжът се беше затворил в себе си. Усещането бе много осезателно. Гай имаше чувството, че е сам в стаята. — А сега моля да ме извините. Трябва да си почина.