Маската на смъртта [bg]

Обикновено тишината го караше да се чувства на тръни. Твърдеше, че му е приятно наоколо винаги да има „малко живот“, което означаваше — шум. За първи път тишината го караше да се чувства като потънал в огромна, успокояваща прегръдка. Изкушаваше се да остане по-дълго така. Да си почине. От гърба му все едно се свлече тежък товар. Поиска му се да сподели това необичайно усещане, но незнайно защо му липсваха думи. Не изпитваше необходимост да бърза.

Стаята се изпълни с лъчите на залязващото слънце и някои ивици от коприната на паравана сякаш горяха. Гай не можеше да откъсне очи от необикновената им метаморфоза. Хрумна му дори, че вероятно се опитват да го хипнотизират.

— Радвам се, че успяхте да отделите време, за да ни посетите — обади се мъжът срещу него.

Гамлин направи усилие да се съсредоточи, но се оказа доста трудно.

— Аз трябва да ви благодари за доброто отношение към дъщеря ми.

— Суами е чудесно момиче и всички тук я обичаме.

— Много се тревожех за нея, особено след като изчезна. — Правило номер едно: никога не признавай слабостите си. — Не бих казал, че бяхме много близки. — Правило две: не признавай неуспех.

Какво му става? Виновен е този негов противник насреща, очевидно въплъщаващ фигурата на баща, за която Силви си бе въобразила какво ли не. Гай се опита да извади на преден план в съзнанието си чувството на ревност и желание за отмъщение. Не сваляше поглед от бистрите сини очи и спокойното изражение на мъжа. Направи му впечатление изостреният нос. Дръж се за това. Този човек е пътник. С единия крак е в гроба. Да, но тази челюст? Челюст на войн. Войн, предрешен като монах. Ама какво става тук? Отдавна не се бе чувствал толкова объркан.

— Дори в семейства, където хората са тясно свързани, в един момент децата се откъсват. А това винаги е болезнено.

У този човек имаше нещо. Вероятно способността му да внимава в това, което го заобикаля и което изисква ответ.

— Болезнено е меко казано.

— Тези пукнатини могат да бъдат излекувани.

— Мислите ли? Наистина ли смятате; че е възможно?

Гай се наведе напред и започна да говори. Потоци от думи, разказващи за обиди, се лееха от устата му. Потоци от извинения. Гай слушаше гласа си и се изпълваше с отвращение. И с каква лекота само признаваше толкова много свои грехове.

Най-сетне свърши и се почувства изтощен до смърт. Вдигна очи към Крейги, който разглеждаше пръстите на ръцете си. Гай с трепет очакваше да чуе нещо в отговор. Търпението му се изчерпа и той додаде: