![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Взеха я. Демоните… Ръката му легна върху оръжието на лявата китка, твърдо и студено, сякаш изобщо не бе оживявало снощи, за да унищожи металното чудовище. Джейк вдигна глава. През дупката в покрива надничаше нормалното синьо небе. Още не знаеше всичко, но знаеше достатъчно, за да му е ясно какво трябва да прави оттук нататък — дори никога да не си спомни защо. Има оръжие за демони — сега има и истинска причина да го използва.
Време е за лов!
Шарената група ездачи от Абсолюшън следваше отпечатъците на демона навътре в пустинята. Прекосиха едно отдавна пресъхнало езеро, чието кално дъно се бе превърнало в камък, по който още си личеше всяка пукнатина. После отново навлязоха в поредната наглед безкрайна ивица пустиня. Нямаше къде да се подслонят от лъчите на обедното слънце, което изсмукваше цвета и звуците от земята. То затвори дори устите на ездачите. Те просто понасяха прехода, подобно на конете си, без излишно да разхищават сили в говорене. Сякаш самото време се провлече сред обедната жега. Хоризонтът трептеше, сякаш се топеше, като че ли самите закони на природата отказваха да действат в това огнище. Когато слънцето най-сетне започна да захожда, групата навлезе в район, покрит с ерозирал пясъчник със странна шарка в цветовете на ръжда и кост. Лъкатушещата диря на демона през каньоните и деретата им позволяваше от време на време да намерят кратко облекчение от жегата в постепенно удължаващите се сенки.
Буреносните облаци, които зърнаха на хоризонта малко след като тръгнаха от града, неумолимо идваха към тях и преди да падне мрака сигурно вече щяха да ги заливат дъждове.
Ела вече усещаше влагата, която притискаше въздуха върху плещите им, докато жаркото слънце продължаваше да изпарява мислите им.
Тя яздеше мълчаливо, както обикновено, като се стараеше да остане невидима за другите. Така имаше възможност да ги наблюдава на спокойствие. Разговорите зачестиха и станаха доста остри, когато горещият ден нагнети напрежението и отегчението, и ги превърна в безпокойство и злонамереност.
Джед Паркър, един от хората на Долархайд, настигна Док с вид на гладен койот. Ела уморено предположи наум, че който може да работи за Удроу Долархайд, сигурно е неприятен колкото самия него.
— Даже не знам защо сме тръгнали — обърна се Паркър към Док. — Ясно е, че всички са мъртви.
Док продължи да гледа напред. Знаеше, че си играят с него и реши да не позволява на Паркър да се забавлява на негов гръб.
— Ако искаха да ги убият, щяха да ги убият на място — рече Док, повтаряйки думите на Долархайд.
— Е, ако шефът е прав, и наистина са ги хванали с въжета… сигурно ще ги ядат. — Паркър се усмихна злобно. — Ако бях аз, щях да почна с жена ти.
Док се обърна към Паркър и макар очите му да преливаха от гняв, той само се усмихна подигравателно.
Паркър обаче продължи:
— През цялото време ли ще си така? Значи няма да си говорим много. Защо не вземеш да изпееш някоя песен, поне да има смисъл от присъствието ти…
Човекът на Долархайд изплю малко тютюн и обърна коня си, за да се присъедини към шефа си и останалите от шайката, които сега неохотно следваха останалите.
Проповедникът Мийчъм се обърна към Док и го погледна с очи, които казваха, че много добре знае колко безсилен и унижен се чувства в момента, макар на Ела да не й се струваше, че проповедникът е човек, който често е изпадал в подобно положение.
— Искаш ли един приятелски съвет? — попита Мийчъм. — Намери пистолет и се научи да стреляш.
Док отвори уста, като че ли за да отхвърли незабавно идеята. Но после я затвори и се загледа в сгъстяващия се мрак. Потъна в мисли и не продума повече. Ела се изненада, когато се сети, че никога не е виждала Док с оръжие. Смяташе, че поне държи пушка зад бара като повечето съдържатели… но той никога не я бе използвал. Отначало си помисли, че е заради страха от Долархайд, в крайна сметка това беше причината всички в Абсолюшън да се държат точно така, както се държат. Но, не, тук имаше и нещо друго…
Ела постави ръка върху собствения си пистолет и почувства тежестта му на бедрото си. Толкова бе свикнала да го носи, че почти бе забравила, че е там.
Един от хората на Долархайд, Грийви, се изравни с нея и й напомни защо започна да носи пистолет, както и шапка — за защита. Грийви й се ухили с вид, който намекваше, че е божи дар за жените.