Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Някога хората вярвали, че светът е плосък и равен като палачинка. С поглед, отправен към хоризонта, който сякаш се намираше на самата граница с безкрая, тя не успя да проследи извивката на Земята… може би тези човешки поверия не бяха толкова трудни за разбиране.
Само че „пустиня“ не значеше празнота. Пустинята бе земя, разнообразна и красива, колкото всяка друга, която човек може да си представи. Небето приличаше на съвършен тюркоазеносин купол, огреният от слънцето въздух й действаше като наркотик, даваше й енергия и изостряше сетивата й. Наоколо се виждаха странни скални образувания. Планините, лавандулово сиви в далечината, се издигаха над гори от дъб, хвойна и борове. По заснежените им върхове огромни количества вода тежаха под формата на сняг и лед и образуваха пустош, твърде студена и неприветлива, за да поддържа какъвто и да било живот.
Но платата, грубите хълмове и равнините, улавяха достатъчно живителна влага, за да си личат фините отсенки на маслиненозеленото, златистото и вечнозеленото на пустинните шубраци… салвия, мескит, юка и още много други храсти, треви и кактуси. Земята приютяваше птици, животинки и всякакви насекоми, макар повечето денем да се криеха от жегата.
Там, където равнините преминаваха в ерозирали, неплодородни области, дъхът й спираше от фантастичните форми, изваяни от ветровете и жестокото време. Някъде там, убедена беше тя, имаше дори дюни, безкраен плаж без океан.
Многото красоти на пустинята си приличаха по едно — пълно безчувствено нехание за всякаква форма на живот, човек или не, неспособна да се приспособи към безжалостните й изисквания. Повечето човеци приемаха това твърде лично. Тук, в това невероятно чуждо, ужасяващо и внушаващо страхопочитание място, смъртта беше като въздуха… просто беше, като самата природа. Всеки, който бе живял тук достатъчно дълго, се научаваше да приема земята такава, каквато е. Такива хора пренастройваха сетивата си към знаците на пустинята, а съществуването си — към нейните изисквания. Някои се справяха по-добре от други.
Ела се замисли за Джейк Лонерган, за дълбоките му, ясни и сини като пустинния небосвод очи… и също толкова далечни. Той беше загадъчен и тих като земята — докато не те хване неподготвен. Приличаше на пустинята, която я обграждаше…
Ела се загледа в хората около себе си. Всеки от тях беше толкова различен от останалите, ала душите им лелееха едни и същи неща — изумително прости и очевидни.
Усамотението в пустинята имаше странен ефект върху различните умове. Никой човек не е остров, беше писал някой… но човеците живееха всеки в своя собствена пустиня. Независимо дали бяха в градче като Абсолюшън или в голям град на хиляди километри оттук, винаги висяха, хванати със зъби и нокти за скалата на живота, уплашени от него, уплашени и от смъртта, пълни със съмнения в себе си и един в друг.
Постоянните им вътрешни борби ги бяха направили свирепи воини, за добро или за зло… определено за добро в този случай. Това значеше, че врагът ще ги подцени. Но без Джейк Лонерган — без това, което знаеше, и без оръжието, приковано към знанието му, както бе приковано към китката му — целият кураж на света няма да е достатъчен, за да победят демоните.
Джейк… Ела се намръщи и се насили да не мисли. Човеците мислеха твърде много, обикновено за себе си — и това като че ли бе най-тежкия им недостатък.
Джейк превали още един хребет, забави коня и се вгледа в пейзажа. Далеч напред се виждаше ивица зеленина — не обичайните храсти, а истински дървета — вероятно очертаваха бреговете на река, която се вие през пустошта, целогодишно подхранвана от планински води.
Джейк язди през по-голямата част на нощта и през половината ден. Манерката му беше почти празна. Независимо от това дали инстинктът на коня, или случайността ги доведоха дотук, и той, и животното имаха нужда от вода.
Заслизаха по дългия склон. Джейк внимателно водеше коня сред трънливите шубраците.
Докато наближаваха избуялата трева по брега на реката, нещо в ума му се раздвижи — сякаш не за пръв път слизаше по този хълм и то точно на това място.
Сякаш познавам това място…
Когато конят стигна до края на склона и стъпи сред тревата, обсипана с диви цветя, Джейк забеляза останки от малка колиба — части от покрив, греди, камъни от комин…
Конят обърна муцуна към водата. Джейк дръпна юздите и пое към оцелялата част от колибата. Сякаш половината от нея бе изтръгната от нещо със силата на торнадо.