![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Но Джейк знаеше, че това не е дело на природна стихия. Не бе сигурен как го знае… но знаеше. Бил съм тук!
Той слезе и поведе коня към реката. Завърза го за един храст, откъдето животното можеше да достигне и водата, и прясна трева. Джейк изпи водата в манерката и след това я напълни, подчинявайки се на отколешен навик… Пряко сили преминаваше през рутината на оцеляването, докато се готвеше да преоткрие част от миналото си.
Джейк закрачи бавно към колибата. Стигна и стъпи на верандата. Вратата я нямаше. Прекрачи през прага и под ботушите му захрупаха изпочупени стъкла.
През процепите в покрива и стените се процеждаха снопове светлина. Той заобхожда с поглед опустошената стая. В миг сякаш всичко утихна и се притаи, като че помещението беше от друг свят. И все пак бе сигурен, че това е… че е било… истинският свят, който е търсил. Че някога самият той е принадлежал на това място… Спомените го заляха и го повлякоха надолу…
Пресни цветя в нежна женска ръка… На жената от снимката. Тананика си тихо и подрежда цветята в стъклена ваза. Бялата боя на шкафовете пред нея се лющи — като че ли мястото е било необитавано дълго време, преди тя да дойде, но това не я тревожи. Носи светла лятна рокля, изпъстрена с малки незабравки, тъмната й лъскава коса се пилее по раменете й, а лицето й е спокойно и ведро. Тя се обръща и поставя вазата на маса насред стаята, а зад нея някой отваря вратата. Тя вдига глава и на лицето й грейва усмивка.
На прага стои Джейк… и я чака да се усмихне. Радостта й огрява цялата стая — като че той е оазис в пустинята.
Джейк усеща усмивката и на своите устни. Накрая се хили като глупак… като влюбен глупак… Алис.
— Върна се! — рече Алис, с радост и облекчение в очите.
Той прекосява стаята, прегръща я и я целува. След това гордо мята на масата дисагите — те се отварят. Разпиляват се монети, блещукащ водопад от златни монети. Само че когато Алис ги вижда, усмивката й изчезва, очите й помръкват, сякаш облак закрива слънцето…
Джейк се олюля и се подпря на стената. Настоящото отново зае мястото си и го издърпа като въдица тук и сега. Той тръсна глава. Какво беше това? Жената на снимката наистина ли е Алис Уилс, той познавал ли я е някога… и дали я е убил, както твърди Тагарт?
Защо? Никога не бих наранил Алис, тя… тя…
Какво в тези пълни със злато дисаги бе отнело радостта от лицето й? Нещо блесна в далечния край на колибата, там където някога е бил коминът. Джейк се наведе и видя една златна монета, златен двоен орел, заклещен в дървото. Извади го. Главата му се напълни с всевъзможни въпроси, за които отговори не съществуваха.
Джейк обърна монетата между пръстите си и в нея се пречупи слънчев лъч. После той я постави на дланта си и монетата продължи да искри като парченце светлина…
Умът му пак потъна, избяга от деня, за да влезе отново в света на спомените.
Колибата затрепери като камертон. Подът се затресе и монетите се посипаха по него като златен дъжд. Купчината на масата започна да се свлича — златото се раздрънча. Стъклената ваза се претърколи и се счупи.
— Какво става? — извика Алис, а лицето й издаваше ужаса, който изпълни сърцето й.
Джейк я сграбчи и я дръпна далеч от масата. И неговият ум се бе опразнил от страх. Земетресение?
Джейк опря гръб в стената. Алис още бе в прегръдките му. Тя се притисна в него. Златните монети на масата и на пода започваха да се кривят, издължаваха се и се прегъваха в невъзможни форми. Или му се привижда, или… те наистина се топят…
Пръсна се прозорец, след това още един. С мощно стържене половината покрив се откъсна, а коминът се срина. Откри се синьо небе, което внезапно светна ослепително. Алис изпищя, тъмно въже се разплете от синята светлина, ласото в края му се отвори като ръка и я сграбчи с нечовешки пръсти. Дръпна я нагоре, далеч от ръцете му, преди той дори да успее да ги протегне…
Алис!
Джейк отново изплува в настоящето, а в главата му продължаваше да отеква името й. Точно така, както го извика тогава. Това не е просто сън…
Седеше на пода, сякаш краката му не бяха издържали. Изправи се бавно и отръска от себе си мъртви листа и парченца стъкло.
Сега знае коя е жената на снимката… може би дори се досеща какво са правили тук. Сигурно е била специална за него, след като носи снимката й навсякъде със себе си. И не съм я убил…