![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
— Няма да стоя с тези! — Той тръсна глава към града зад себе си. — А и откъде знаете, че тук е по-безопасно?
Мийчъм се сепна и не отвърна — като че ли не можеше да се сети за смислен отговор.
— Хайде де! — настоя Емет, вкопчвайки се в мига. — Ще поя конете, ще правя каквото кажете… сега имам само вас.
По изражението на Мийчъм личеше, че започва неохотно да се предава — няма какво да стори освен да се примири с истината.
— Ще го наглеждам, докато яздим — рече Чарли. Той се усмихна на Емет и момчето видя, че Чарли разбира: нито един от двама ни не тръгва, само защото така трябва. Чарли кимна на Мийчъм. Не би било правилно да оставят момчето само в такъв момент.
Мийчъм въздъхна.
— Отиди да си напълниш манерката.
Емет скочи на седлото, където вече висеше пълна манерка, и последва мъжете, които тръгнаха след хората на Долархайд. Кучето спокойно подтичваше край него.
Както и очакваше, докато успее да се върне в Абсолюшън, хайката за преследване на демона вече бе потеглила. Но повече от десет коня бяха много по-лесни за проследяване, отколкото един-единствен демон. Скоро Ела забеляза издайническия облак прах, а малко след това започна да различава и ездачите.
Отдалеч като че ли бяха част от една група, но всъщност бяха две. Яздеха отделно едни от други. Начело се движеха Удроу Долархайд и няколко от хората му. След тях се бяха скупчили неколцината от жителите на града, осмелили се да се присъединят към тях. Интересно, но и не изненадващо.
Това, което изненада Ела, бе кои са решили да тръгнат. Това, че наместникът — временно шериф — Лайл яздеше отпред, изглеждаше логично. Това беше работата му. Но проповедникът, съдържателят на кръчмата и малкото момче никак не се връзваха, още по-малко пък черното куче — онова, което май беше на Джейк Лонерган.
После обаче си спомни, че Док изгуби жена си, а Емет — дядо си, отвлечени от демоните. Може би кучето бе просто самотно — в този свят на човеци-самотници, дори техните другари-животни страдаха от загубите и слабостите им.
А проповедникът… и той беше нещо особено. Сега никак не изглеждаше като проповедник — а след като го бе наблюдавала, реши, че не се държи като повечето хора на Бога, които познаваше. Затова се приближи към него и рече с уважение:
— Ако нямате нищо против, бих искала и аз да дойда.
Мийчъм задържа коня си и я погледна косо. Не изглеждаше особено стреснат от изненадващото й появяване, нито пък от това, че е жена. Огледа я и след това кимна като не изглеждаше нито изненадан, нито несъгласен с идеята.
— Вие си решавате, госпожице — рече той. Докосна учтиво периферията на шапката си и продължи.
Ела настигна групата и усети как по лицето й се разлива една усмивка.
Божи човек, помисли си тя, но подкрепя свободната воля… Другите граждани също я изгледаха косо. Както и очакваше, те не посрещнаха присъствието й със спокойствието на Мийчъм. Но с благословията му, а и с дванадесетгодишно момче в групата, никой не каза нищо. А тя вече знаеше, че кучето я харесва.
Ела въздъхна и усети как част от изтощението се оттича от нея, както и част от напрежението. Отпи от манерката, която напълни в града, и позволи на мислите си да се зареят в откритото пространство пред нея.
За хората тук, да влезеш в пустинята е като да се хвърлиш от ръба на света, помисли си тя. Не я изненадваше това, че повечето бяха избрали да останат в града след снощи. Страхът от неизвестното и тежкия житейски опит ги бяха научили да не мърдат от местата си, освен ако нямат друг избор. С изключение на главните пътища, всичко друго беше бели петна по картата.
Тук са чудовищата, е пишело на старите карти. Човеците навсякъде виждаха несъществуващи чудовища. Може би в техния свят бе пълно с такива, защото никога не можеха да са сигурни какво се случва в ума на друг човек. Всеки нов човек се превръщаше във възможен враг…
Но този път търсеха именно чудовища — истински чудовища. Почти всеки от хората до нея разбираше напълно опасностите на пустошта, в която яздеха — или си мислеше, че ги разбира. Но нито един нямаше представа срещу какво се изправя този път… опасност, с която дори и най-лошите им страхове не можеха да се сравнят. Ела с мъка спря да мисли за това, което им предстои. Опита се да се зарее на воля в ширналата се пред нея безкрайност.