![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Джейк закръстосва коридорите на парахода сам, като котка, неспособен да седне на едно място, въпреки че тялото му се чувстваше така, сякаш е преминало през повече натоварване в последните два дни, отколкото през целия му останал забравен живот… Макар че при тези обстоятелства Джейк нямаше представа дали това е вярно.
Умът му определено бе преминал през още толкова… през поне още толкова. Толкова много, че не можеше да спи — страхуваше се, че ще започне да мисли твърде много, ако спре да се движи, че ако заспи, ще засънува. За покварата няма почивка… Поне не и докато будуването му и бездруго му даваше достатъчно причини да се съмнява в разсъдъка си.
Знаеше, че Ела го следва със свещ в ръка на почтително разстояние. Тя не даваше вид, че иска да говори с него. Едва ли се страхуваше, че той може да избяга отново — все пак се беше върнал доброволно.
Ако иска мъж, с когото да си легне, има голям избор — но очевидно и това не е. Какво е тогава, мътните го взели?
Беше самотна, уплашена, нуждаеше се от закрила… или може би смята, че той има нужда от закрила, подобно на осиротялото дете или на онова глупаво куче? Може би се опитва да го разбере. Пожела й успех. Каквато и да е причината, щом тя не говори, той няма да пита. Нека го следва, щом иска — така през цялото време ще е сигурен какво прави поне един от всички тези хора…
Като се осланяше на светлината от светкавиците, Джейк вървеше през тъмни като пещери салони и през празни стаи, пълни с изпотрошени и разпилени предмети. Спря в края на главната зала. Оттатък нея се откриваше по-голямо помещение, където Док, запасал истински колан за оръжия, се упражняваше да вади бързо револвера си. Както обикновено, той започваше отзад напред.
Първо се научаваш да уцелваш целта, винаги, когато трябва. След това работиш по бързото вадене на оръжието или по някое друго движение.
Док за пореден път не успя да извади револвера. Опита отново, но пак със същия резултат. Док хвана пистолета и се опита да го завърти на пръстта си. Револверът падна на крака му. Джейк трепна, но не от съчувствие, надяваше се проклетото нещо да не е заредено.
Зачуди се защо Док се опитва да борави с револвер, когато очевидно се ужасява от оръжия.
След това обаче видя как Мийчъм наблюдава безплодните упражнения на Док, а до него седеше Чарли Лайл. Временният шериф едва успяваше да прикрие объркването си. Мийчъм се усмихна на Док по своя добронамерен начин и рече:
— Сетих се нещо. Дали няма да ти е по-лесно с две ръце?
И проповедникът му подаде пушката си. Гневът и разочарованието по лицето на Док се поскриха. Той прибра пистолета в кобура и с благодарност пое пушката.
Джейк се скри обратно в сенките, преди другите да видят усмивката му. Мийчъм беше добър човек и досетлив, когато трябваше да разбере нуждите на хората около себе си. Но очевидно невинаги бе живял като човек на Бога. Не и през по-голямата част на живота си.
Добър или зъл… от теб зависи, отсега нататък.
Може би именно тази истина се е разкрила пред проповедника, когато е получил прозрението си. На Джейк щеше да му хареса двамата да си обменят истории, ако можеше да си спомни поне една от своите.
Ела бе спряла заедно с Джейк и отново тръгна след него, когато той пое по един тъмен коридор. По стените се виждаха сенки от игра на пламъци — някой бе наклал малък огън от счупените мебели. Джейк спря на ръба на осветеното пространство. Долархайд и Нат седяха от двете страни на огъня, тихи, сякаш всеки от тях бе сам. Хората на Долархайд не бяха с тях. Полковника седеше, залутан в мислите си, и белеше ябълка с индианския си нож. Отделяше кората с едно-единствено перфектно спираловидно движение — ръцете му бяха толкова сръчни, че сигурно можеше с превързани очи да извади нечие сърце. Джейк го наблюдаваше притихнал и запленен.
После се обърна бавно и се върна по коридора. Кимна на Ела, когато я подмина, сякаш и двамата бяха неспокойни духове, бродещи по коридорите на прокълната къща. Ела не каза нищо, само се обърна, за да тръгне отново след него, все така на разстояние.
Долархайд вдигна глава, когато усети, че нещо пречи на концентрацията му. Нат хвърли още едно парче дърво в огъня, изучавайки изражението на шефа си.
— Искаш нещо да ми кажеш ли? — попита Долархайд.
Нат се поколеба и отклони поглед към сенките. Постоя така и след това пак срещна очите на възрастния мъж.
— Не знам, шефе. Какво мислиш — достатъчно хора ли сме се събрали?