За честта на крадеца [bg]

Пукот. Болка. Кинжалът ми издрънча на калдъръма.

Отдръпнах се отново. С движението на рапирата можах само да провра върха й покрай меча му и да го одраскам по гърдите.

Тамас разкърши рамене, без усмивката му да изчезне.

Още една крачка назад. Вляво от мен започваше тясна пресечка.

Нататък по улицата някой започна да вика гръмогласно стражата. Звънтенето на стоманата бе подплашило хората. Но като знаех какви парцали наглеждат квартала, щяха да се домъкнат чак тогава, когато биха могли да разгледат няколко кървави петна по камъните и да се почешат по главите. В края на краищата Нико им плащаше тъкмо за да се държат така.

Насочих лъжлив удар към главата на Тамас и щом той замахна да го посрещне, приклекнах и се постарах да го намушкам в слабините. Убиецът завъртя въжето, което изсъска над главата ми, а моето острие мина на един пръст от чатала му.

— С меча те бива повече, отколкото с кинжала — заядох се, докато се изправях в защитна позиция.

Тамас изду пренебрежително долната си устна.

— Просто извади късмет.

Сега пък аз свих рамене и се отдръпнах за пореден път.

— Искаш да се шмугнеш в уличката, а? — попита той и доближи.

Преди да отговоря, въжето полетя към главата ми и ме принуди да отстъпя вдясно. Убиецът вече стоеше между мен и началото на пресечката.

Цъкна с език.

— А уж си бил голяма работа. — Поклати глава с престорено съжаление. — Не очаквах, че ще е толкова лесно да се разправя с тебе.

— Свършвай вече! — сопнах се аз.

Тамас завъртя въжето още по-бързо.

— С удоволствие.

Засмях се.

— Не говорех на тебе, острие.

Трябва да призная, че наистина беше пъргав. Вече се обръщаше, но един от моите пазачи пристъпи от пресечката и го намушка. Въжето още се въртеше в ръката му, когато се свличаше.

Отпуснах върха на рапирата надолу и се опитах да свия пръстите на лявата си ръка в юмрук. Но ръката само си висеше безсилно. Затова пък болеше страшно.

— Защо се забави толкова, дяволите те взели?! — изръмжах на пазача.

Едрият мъжага с безизразно лице и прозвище Драката стъпи на трупа и измъкна меча си от него.

— Чак сега успях да притичам.

— Как тъй чак сега си притичал?!

— Тичах като луд, моето място беше ей там.

Сочеше покрив през няколко къщи от другата страна на улицата.

— А кой трябваше да пази тук?

Драката сбърчи нос и се отмести по-далеч от мен.

— Рома.

— И къде е тя?

Той вдигна рамене.

— Повикай Птичарката — сопнах му се.

— Тя сигурно и без това идва.

— Просто я повикай.

Драката изсвири с уста дълго и треперливо, а аз приклекнах до Тамас. В раната на гърдите му, където се бе подал мечът на Драката, бълбукаха кървави мехурчета. Притворените очи вече се изцъкляха. Убиецът нямаше да ми отговори на нито един въпрос.