![Нови римски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/1/novi-rimski-razkazi-bg-download.jpg)
Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Тя изглеждаше примирена, но после коварно се нахвърляше и ме обсипваше с целувки. Почти се задушавах, както се случва с някои кучета, които обичат да си играят и ти се нахвърлят да те лижат по лицето. Накрая успявах да се освободя, изваждах от устата си два-три косъма, които в порива си тя ми напъхваше чак до гърлото, и и напомнях:
- Договорката ни не беше такава. Довиждане. Ще се видим утре.
Прибирах се вкъщи, слагах плоча, после друга, после трета; след като чувствах, че съм се успокоил, и телефонирах. Тя притичваше веднага. За една вечер всичко беше както преди, в добрите времена, танцувахме като навити. Тези завръщания в миналото се случваха все по-рядко. Нещо между нас бе свършило, чувствах го, докато танцувах с нея. И един ден и го казах:
- Ти, мила моя, не си същата като едно време.
Тя се заинати:
- Това е, защото те обичам.
Най-много ме ядосваше нейната мания да прави всичко пред публика. Рокендрола го играехме винаги пред публика, вярно е. Но едно е да танцуваш, друго - да се целуваш. Обяснявах на Джакомина:
- Същите, които пляскат с ръце, когато танцуваш с мен, ще те освиркат, ако ме целунеш. Всяко нещо с времето и мястото си!
Тя отвръщаше:
- Дори да е вярно, искам всички да знаят, че се обичаме, да, да, да, всички.
С една дума, вече не се разбирахме.
Един ден взехме автобуса, за да отидем при наш приятел, където се събирахме понякога и правехме състезания по рокендрол. Бях в лошо настроение, защото баща ми беше направил обичайната сцена на масата. Накрая, за да го успокоя, му обещах същия следобед да отида в магазина, за да свикна. Вътрешно, естествено, бях решил въобще да не ходя в магазина, но изпитвах нещо като угризение, а също и страх от следващата сцена, която баща ми щеше да ми направи веднага, щом разбере. Качих се намръщен в автобуса, с Джакомина стояхме прави на задната платформа. Тя, както обикновено, се беше прилепила към мен и ме гледаше с онзи лъскав поглед, който толкова ме дразнеше. Казах и:
- Зарежи този поглед.
А тя:
- Гледам те, защото си хубав. Дай ми целувка.
- Ти си откачена.
- Да, да, да, дай ми веднага целувка, искам всички да знаят, че се обичаме.
- Казах ти, зарежи. Днес не е моментът.
В отговор тя скочи, уви ръце около врата ми и ме целуна. Трябваше да чуете хората! Възрастен господин отбеляза:
- Не ви ли е срам? Това е безобразие, вървете си у вас да правите тези неща!
Джакомина, както се беше залепила за мен, отвърна:
- Защо? Ние се обичаме, можем да правим каквото си искаме и където ни харесва.
Възрастният господин:
- Госпожице, съчувствам на родителите ви.
Другите пътници не бяха толкова любезни. Един викна:
- Вървете в храсталаците на Вила Боргезе, там ви е мястото.
Друг коментираше:
- Гледай я тази повлекана. За кого се мисли? Хубавата мелничарка се изкачва по стълбата18!
Трети додаде:
- Колкото са по-грозни, толкова са по-безсрамни.
Аз, естествено, макар и против волята си, се видях принуден да защитя Джакомина, но както се случва винаги щом правиш нещо против воля, се изразих лошо:
- Я млъкнете, това е само завист!
По-добре да не бях го казвал. Хор от протести посрещна думите ми; кондукторът сметна за необходимо да ни порицае; и понеже му отвърнах да си гледа продажбата на билети, той спря автобуса и ни накара да слезем.
Каква случайност: оказахме се точно при Минерва, където е книжарницата на баща ми. Чувствах се напълно спокоен, все едно инцидентът в автобуса бе станал преди месец. Сбогувах се:
- Чао, Джакомина.
- Но аз...
- Сега отивам в магазина, обещах на баща ми. Боя се обаче, че между нас има недоразумение.
- Какво недоразумение?
- За теб най-важното нещо в живота е любовта. За мен знаеш кое е. Е, сега се прибери вкъщи; ще ти се обадя.
- Ще се обадиш ли?
- Непременно.
Стояхме на площада пред църквата, срещу мраморното слонче19. Знаех, че никога повече няма да и се обадя; докато се отдалечавах, тази мисъл ми донесе невероятно облекчение. Обърнах се назад, за да я видя за последен път; изпитах чувство на силна радост, че е сама: значи беше вярно, бях я оставил, бях се откъснал от нея, отивах си наистина. С почти танцова стъпка влязох в книжарницата, пуста в този ранен следобед и весело поздравих възрастната продавачка:
- Здрасти, Биче.
Носех си портативното радио, отидох до масичката да го оставя и добавих:
- Дойдох да ви помогна. Ако не ви е неприятно, ще пусна малко музика.
Белите завеси на витрините бяха спуснати заради лятното слънце; в книжарницата, сред всички тези шкафове, отрупани с канцеларски материали, цареше мека сянка, приятен мирис на хартия, успокоителна тишина. Пуснах радиото под сурдинка и се опънах в задното помещение върху стария диван, твърд и прохладен, с глава ниско долу и крака върху облегалката. Под приглушените ритми на танцова мелодия бях почти задрямал, когато дочух едно гласче да казва: