Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Марго изникна до него.

— Готов ли си? Или трябва да правите разбор? – След това попита: – Мислиш ли, че тя ще разкаже къде се е озовала тази нощ?

— Смятам, че след като на практика я изхвърлих, както тя си мисли укоризнено, ще направи всичко възможно да забрави, че въобще някога е била тук.

— Не можеше да постъпиш по друг начин.

Марго запали една „Голоаз“ и му подаде пакета. Той с благодарност взе цигара. Права беше. Но от това не се чувстваше по-добре.

— Изглеждаш като човек, който току-що е застрелял в гръб най-добрия си приятел – каза Марго. – Колко близки бяхте всъщност?

— Не съм я виждал от години. С изключение на една кратка среща на летището през 1940 година.

Не беше отговор на въпроса й, но бе всичко, което можеше да каже в този момент.

Ако му бяха задали същия въпрос преди десет години, щеше да каже, че за него Скай е като хляба – жизненоважна. Немислимо би било изобщо някога да бъде без нея. Обаче бе живял без нея дълго време. Не й бе писал, както й бе обещал последния път, когато я видя, защото бе прекалено трудно. С годините тя безспорно се бе превърнала в жена. Не го бе осъзнала напълно, когато говориха за последен път, толкова решен беше – а и тя също, помисли си той – да се освободи от техните потиснати страхове. Може би и тя имаше годеник. Въпреки че начинът, по който бе позволила на О’Фарел да флиртува с нея, подсказваше, че няма.

Смачка с ботуша си угарката. Марго пъхна ръка в неговата.

— Как си? – попита нежно той. – Съжалявам, не можах да те посрещна. Проблем с мотора.

Тя вдигна рамене.

— Уморена съм. Също както и ти. Което означава, че и двамата имаме нужда от питие.

Той й се усмихна. За Марго можеше да се каже всичко – че е студена, груба, с каменно сърце – но пък винаги беше практична.

— Прекрасна идея.

Отидоха в „Еднорога“, потънали в разговор, изпиха повече уиски, отколкото би трябвало, и изпушиха твърде много цигари „Голоаз“, защото какво друго можеха да правят?

На сутринта Никълъс отиде в Уефъри, за да попита за Скай, и му казаха, че вече е заминала.

Този път щеше да я открие. Нямаше да може да обясни по-голямата част от поведението си, но може би дотолкова, че тя да не го мрази.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

КАТ

Девета глава

Сидни, 2012

Когато Кат кацна в Сидни, вместо да си отиде у дома от летището, за да си вземе душ и да настрои изоставащия си от часовата разлика мозък на по-висока степен на функционалност, необходима за справяне с петгодишна и тригодишна, тя прибра дъщерите си от бившия си съпруг и бе задушена от прегръдки и целувки.

Не влезе в къщата, като се надяваше да избегне Пол, обаче разводът беше подарък, който продължаваше да се възпроизвежда – болка, вина и гняв бяха обичайните му дарове. И наистина, не след дълго тя се оказа въвлечена в някакъв измислен дребнав спор, който се водеше със спокоен тон.