Защото вярваш в любовта

Като видя образа на Майкъл, Катрин изпита пронизваща болка. С малко линии Кенет беше успял да предаде силата и чувството за хумор, честността и интелигентността, качества, които й бяха направили силно впечатление.

Макар че бе добавил автопортрета, за който го бе помолила, Кенет се беше нарисувал небрежно. Чертите бяха едва загатнати, общият ефект беше по-скоро плашещ, не разкриваше силата на въображението и сухия хумор на автора си. Сигурно му е било трудно да се види ясно, каза си Катрин.

— Виж тази рисунка — проговори с треперещ глас Ан. Семейството седеше в градината. Джейми беше възседнал гърба на баща си, а Чарлз умело играеше ролята на кавалерийски кон. Моли седеше до майка си и макар че изглеждаше зряла и солидна, тя тайно хранеше Кланси с парченца сладкиш. Катрин се засмя невесело.

— Кенет е чудесен. Безкрайно съм му благодарна, че ни е оставил тези папки, макар че имаше толкова много друга работа.

Ан разглеждаше жадно скицата, която изобразяваше Чарлз в униформа. Украсеният с пера шлем беше стиснат под мишница. Той гледаше със сериозното изражение на мъж, преживял войната, без да е загрубял.

— След сто години праправнуците ни ще гледат тази рисунка и ще знаят що за човек е бил прапрадядо им.

— Сигурна съм, че ще се гордеят с предците си.

Ан изтри насълзените си очи.

— Няма да плача — прошепна трескаво тя. — Не искам да плача.

Настъпи дълго мълчание, прекъсвано само от коравия ритъм на барабаните.

— Тази нощ няма да затворим очи — каза след малко Катрин. — Не е ли по-добре да отидем в града, за да видим как се събира войската?

Ан кимна и двете отидоха да свалят балните си рокли. Катрин се облече безшумно, но когато излезе в коридора, Ейми подаде глава от вратата на стаята си.

— Татко замина ли?

Катрин отново си пожела Колин да беше намерил малко време, за да си вземе сбогом с дъщеря си, и се опита да я утеши:

— Да, мила. Не искаше да те буди.

— Нямаше да му се разсърдя — отговори сърдито Ейми. — Вие с леля Ан сигурно искате да излезете, за да видите как потегля войската, нали?

Катрин кимна и момиченцето помоли:

— Нека и аз да дойда с вас! Страшно е да остана сама, без да мога да заспя.

Оставаше само една седмица до лятното равноденствие и когато излязоха навън, небето на изток вече просветляваше. Барабаните гърмяха все по-силно. Чуваха се пронизителни сигнали на тромпети, които свикваха войниците. Улиците бяха оживени. Разквартируваните в цял Брюксел войници и офицери се стичаха под бойните знамена. Докато тичаха към сборните пунктове, те бързо закопчаваха мундирите си, нарамваха раниците си и търкаха очи, за да се разсънят.

Покрай трите жени мина британски пехотен полк на път към Намюрската порта. Ритъмът на барабаните беше оглушителен, възбуждаше и тревожеше. Катрин гледаше маршируващите войници и се питаше дали това е полкът на Майкъл. Беше още тъмно и тя не можеше да различи знаците по униформите, нито да открие фигурата му между офицерите, които яздеха отстрани. Е, нищо. Дори това наистина да беше неговият полк, те вече се бяха сбогували. Щеше да бъде крайно мъчително да повторят сбогуването пред Ан и Ейми.