Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Братята един през друг казаха „Благодаря“. И си тръгнаха.
Иля се загледа след тях. Изведнъж викна:
Ей, лакомии!
Кузминчетата се извърнаха. Той ги гледаше и мълчеше, сякаш се колебаеше дали да каже нещо или не, но изведнъж не много високо подвикна:
— Вземете да се чупите оттука! Истината ви казвам! Бягайте! Плюйте си на петите!
XIII
В колонията не се върнаха.
Дори директорът наистина, да е донесъл нещо и да са сварили топла чорба, за тях няма да стигне. Закъсняха. Някой ще извади късмет. Е, не много тлъст, ама късмет.
Още щом селото се скри, свърнаха от пътя, покрит с мека топла прах, към полето, а по-нататък, покрай храстите, течеше рекичката Сунжа. Тук, на брега, сред бодливия къпинак и дивите маслини със ситните сребристи листа — Сашка беше забелязал, че птиците никога не кацат на тях, — полегнаха на тревата.
Не им се говореше.
Колка пръв, след доста време, се обади:
— Главата ми се цепи! А твоята?
Сашка мрачно премълча.
— Хем се цепи, хем бучи… Не глава, ами локомотив! Вече никога няма да пия… Не съм мислил, че става така…
Не довърши, слезе към водата, започна да гребе с ръце и да плиска лицето си. После събра длани, напи се, загреба колкото можа и макар че водата капеше между пръстите му, я занесе при Сашка и му я изля върху лицето. Плисна го, но Сашка дори не помръдна, може би дори не забеляза.
— Ти знаеш ли какво е кучкарник? — попита той, без да отваря очи. Капки блестяха по носа, по челото му и се стичаха по слепоочията.
— Какво? — без любопитство попита Колка. — Кучкарник ли? — Сети се, че в умната глава на Сашка се ражда нещо важно. — Не, не знам.
— Сандък… Един такъв железен сандък — продължи с равен тон Сашка, без да отваря очи. Може би разказваше някакъв свой сън. — Окачват го отдолу на влаковете… Веднъж бяхме спрели на една гара, та видях на съседния влак… А Зверчето ми го посочи с флагчетата и рече: кучкарник, преди войната или не знам кога… в такива сандъци са превозвали кучета. А сега и хора може да се возят.
— Тарикат е това твоето Зверче! — Колка въздъхна.
— И двамата лапахме мухи — каза Сашка и си отвори очите. — Та тогава се пъхнах да проверя… Наистина, може да се пътува.
Колка разбра.
— Значи, време е? — попита, загледан в Сашка. — Ами колонията?
— Че нали опитахме!
Сашка разказа един виц — как някакъв човек видял на пътя лайно. Навел се, почудил се, опитал го с език. И възкликнал: „Добре че го опитах, иначе щях да го настъпя!“
Колка не се засмя. Покри си главата с репей и задряма на слънчицето. Какъв ти смях, щом и двамата се бяха натопили като в този виц… В колонията се бяха натопили… Че и в историята с Иля.
А Сашка вече нямаше търпение. Идеята мира не му даваше.
— Хайде на гарата — предложи той.
— Сега ли?
— Ами кога…
— Защо първо не… Защо не попребараме склада? Както каза Зверчето…
— Не е Зверче той, а е звяр — рече ядно Сашка. — Е, тръгваме ли? Недей обаче да си мислиш това-онова, още днес ще се върнем!
Колка разбра, че Сашка не случайно иска да се отдалечат от колонията, значи така се налага.
— Да полежим малко, а? — помоли той. — Треперят ми краката.
— Тъкмо ще се разтъпчем — делово заяви Сашка. — Виж, ето и каруца се задава…
Сашка видя каруцата навреме, инак щяха да вървят до гарата чак до довечера. И не се знае дали щяха да стигнат.
Изскочиха от полето право пред каруцата и отдалече викнаха:
— За гарата ли си?… А, чичко?
— За гарата съм, лелко — каза мъжът и им посочи с ръка, като да заповяда: — Качвай се! Може пък да стигнем! Моят локомотив е бързоходен!
Не беше стар човек, забелязаха братята, нямаше бели коси, но беше по-стар от Иля. С избеляла, изгоряла до бяло от слънцето гимнастьорка с бели копчета от долни гащи и с каскетче, нахлупено до очите. Седеше и дремеше, от време на време вдигаше светлите си, небесносини очи да погледне пътя и пак потъваше в себе си. Повече не обърна внимание на братята, които качи.
Вече когато наближаваха гарата, попита:
— Колонисти сте май?
— Защо? — стреснато попита Колка.
— Бягате…
— Къде… Ние ли бягаме?
— Е, къде, та къде… То се знае, където бягат всички… Вкъщи! — каза селянинът и подвикна на коня.
— Някои може и да си имат къща… Други пък нямат — тросна се Колка. И погледна селянина.
Но той, види се, не искаше да подхваща кавга, а и въпроса си не бе задал, за да ги разобличава. Повдигна си каскетчето, погледна братята — сякаш ги потопи в синевата на очите си. Кротко промълви:
— Тъй си е. Някои имат… Ама кои? Ще ви кажа, тая война преобърна живота на всички, изхвърли ни от релсите… Небе и земя се смесиха, живи с мъртви… А сега на, всички, не щеш ли, разбраха — войната свърши… Сетиха се всеки за дома си… — Помълча, но не очакваше отговор. Потъна в мислите си. И пак така неочаквано продължи: — Досега не мислехме за живота, мислехме не как да живеем, а как да оцелеем… За много не ламтя, стига душа да закрепя, ей така мислехме! Как да оцелеем — Почука с камшика по крака си, прокънтя на дърво. Чак сега братята забелязаха — беше без крак. Инвалид значи.