Искровете (Историко-географски очерк)
- Автор: Христофоров Асен Г.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Искровете (Историко-географски очерк)». Краткое содержание книги:
Турско име, дадено на рида в памет на някаква стара жена или „коджа каръ“ в езика на завоевателите, която идвала ден подир ден от близките селца, за да бави невръстните дечица и кърмачетата на жените. Нещастните майки трябвало да помагат на мъжете си в ангарийния труд. И не само те, а и девойките, и старците. Само най-старата измежду бабичките била оставена да пази децата. Но как да ги наглежда, как да ги приспива, когато те били толкова много, всяко повито в своята люлка! Старицата навързвала люлките с дълги въжета и присядала върху неголям камък, дърпала краищата на яките върви, които поклащали всяка люлка и приспивали гладните кърмачета. От нейните сълзи позеленели камъните, а от сълзите на кърмачетата тревата никнела все по-свежа и зелена…
В отговора на чиновниците от султанската дефтерхана до рилските монаси във връзка с молбата им от 1814 година за потвърждаване на някои техни правдини изрично се упоменава, че единадесетте самокови са принадлежали с царски крепостни актове на Гаази Кара Мустафа паша и че всички жители в планината Рила се считали привилегировани и се ползували с правото да не плащат данъци за раждане, за правото на умиране и за право на произвеждане. Последното постановление се отнася предимно за жителите на петте искровски селца. Те наистина са били „привилегировани“, доколкото са били освободени от задължението да плащат данък за „правото“ да умират или да се раждат. Ала ангарийната повинност е обхващала и тях.
Легендата за Коджакарица е родена в Искровете. Трябва да се предполага, че след завземането на Белград от австрийците в 1688 година, когато самият султан се е намирал в Софийското поле, нуждата от желязо е подтикнала бейовете и самоковския аянин да принудят и жените да горят кюмюр или да плавят руда, особено ако мъжкото население е изоставало с изпълнението на нарядите. Тогава ще да са излезли искровски жени по склоновете на тоя дълъг рид, гдето навярно са били и мъжете, и братята им, и оттогава ридът носи името Коджакарица. Това име е останало като символ за ангарийното тегло на местните жители и легендата се предава от поколение на поколение. Новото име на рида не ще затрие тъжния спомен.
Той не е едничкият в долината на черни Искър. Една пътека води от Гьолечица покрай Овнарско към Прекорека и неговите същински джунгли от гъст, жилав, непроходим клек. Той и сега е пролазил твърде надолу, обсебил част от пояса на високите иглолистни дървесни видове. Смъкнал се е преди столетие в големите сечища на повалените смърчове. Ала думата бе за пътеката. Стари хора в Искровете и днес я наричат със странното на пръв поглед име „Вакарелската пътека“. Колко далече е Вакарел от Рила! И наистина, отдалече са пристигали ангарийните вакарелски кюмюрджии, за да отбиват тегобата си в определения им сектор по Прекорека. Подобни горски участъци са имали и другите кюмюрджийски селца от Ихтиманско и Радомирско. Само искровци са били близо до горите.
Животът на кюмюрджиите е бил много тежък. От ранна пролет до късна есен те гизнели в горите, край смрадливите жижници, нашарили като с огромни къртичини снагата на планината. Всеки кюмюрджия бил длъжен да приготви от петдесет до сто коша дървени въглища. И все даром, без нито грош за своя труд. Едни понасяли безропотно теглото, други побягвали в далечни земи, трети попадали в самоковския затвор поради неизправност. Понякога в тоя прочут зандан се събирли до хиляда затворника, предимно християни. Условията в него били удивително тежки дори за онази варварска епоха, и то нарочно, напълно преднамерено, за да не бягат ангарийните селяци от горите.
Според хрониката на рода Арие, самоковският зандан се състоял от десетки малки зимници с по едно прозорче. Всяко помещение е побирало до петнадесетина затворника, на които изобщо не се полагало храна. Надзирателите ги извеждали веднъж на ден до отходните места. Всеки беглец от горите носел тежка верига, вързана за глезена и окачена за пояса, за да не се влачи при вървежа. Зимниците гъмжали от плъхове, дрехите на затворниците били пълни с въшки. Мнозина чезнели от глад и студ. По-късно, към началото на XIX век, църковните настоятели в града отпускали ежедневно по един малък хляб на всеки затворник — турчин, евреин или християнин. И това навярно се е зловидило на местните управници…