Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
Вечер виждам да минават през площада много момчета, които се връщат от работа сред групи работници. Те са уморени, но са весели и удължават крачките си, за да стигнат по-скоро в къщи и се нахранят. Те говорят високо, смеят се и се удрят по рамената с почернелите си от въглища или побелели от вар ръце. Помислям си, че те са работили от пукването на зората до тоя час и че с тях е имало и други по-малки; целия ден те са били по покривите, пред пещите, сред машините, във водата, под земята, като са хапнали само малко хляб. И почти се срамувам, че през цялото това време съм издраскал без желание някакви си четири странички. Ах, аз съм недоволен, недоволен съм! Виждам добре, че и баща ми е недоволен от мене и иска да ми го каже, но му е жално и отлага. Милият татко, който работи толкова много! Всичко е твое, всичко, което виждам около себе си в къщи, всичко, което пипам, всичко, което ме облича и ме храни, всичко, от което се уча и което ме развлича, всичко е плод на твоя труд, а аз не работя! Всичко ти е струвало мисли, лишения, неприятности, усилия, а аз не се трудя! А, не, това е много несправедливо и ме измъчва много. Аз искам да започна от днес, искам да се заловя да уча като Старди, със свити юмруци и стиснати зъби, с всичките сили на волята и сърцето си. Искам да побеждавам съня вечер, да ставам рано заран, да си блъскам главата без почивка, да шибам безмилостно леността си, да се мъча, дори да страдам, да се разболея, но да свърша веднъж завинаги с това немощно и лениво животуване, което унизява мене и натъжава другите. Смелост, на работа! На работа с цялата душа и с всичките нерви! На работа, която ще ми даде сладка почивка, весели игри, приятен обяд; на работа, която ще ми възвърне добрата усмивка на учителя и благословената целувка на баща ми.
Влакчето
Вчера Прекоси дойде у нас с Гароне. Струва ми се, че ако бяха синове на князе, нямаше да бъдат посрещнати с по-голяма радост. Гароне дойде за пръв път, защото е малко саможив и освен това се срамува, че е толкова голям, а пък е в трети клас. Когато позвъниха, всички отидохме да отворим вратата. Кроси не дойде, защото най-сетне, след шест години, баща му е пристигнал от Америка. Майка ми целуна веднага Прекоси, а баща ми й представи Гароне, като каза:
— Това е не само добро, но и честно и учтиво момче.
Гароне наведе голямата си, ниско остригана глава, като ми се усмихваше скритом.
Прекоси носеше медала си и беше много доволен, защото баща му се заловил отново на работа и от пет дни вече не пиел; освен това той все искал синът му да седи край него в работилницата и изглеждал съвсем друг човек.
Започнахме да играем. Аз изкарах всичките си неща. Прекоси остана очарован от влака на релси, с машина, която се движи сама, щом й се навие пружината; той не беше виждал никога такова нещо и поглъщаше с поглед червените и жълтите вагончета. Аз му дадох ключето, за да си поиграе; той коленичи и вече не вдигна глава. Никога не бях го виждал толкова доволен. „Извинявай, извинявай“ — току повтаряше той, като ни отстраняваше с ръце, за да не спрем машината, и след това вземаше и оставяше отново вагончетата най-внимателно, сякаш бяха от стъкло — той се боеше да не ги замъгли с дъха си и постоянно ги чистеше, като ги разглеждаше отдолу и отгоре и се усмихваше. Ние всички стояхме прави и го гледахме; гледахме тънкия му врат, жалките му уши, които един ден бях видял да кървят, огромното му палто със запретнати ръкави, от които се подават две слаби ръце на болник, вдигани толкова пъти, за да защитят лицето от ударите… О, в тоя момент аз бих му хвърлил в краката всичките си играчки и всичките си книги, бих откъснал от устата си последния залък хляб, за да го дам на него, бих се хвърлил на колене, за да целуна ръцете му. „Ще му дам поне влака“ — помислих си аз; но трябваше да попитам баща си. В тоя миг усетих в ръката си късче хартия. Погледнах: беше написано с молив от баща ми следното: „Твоят влак се харесва на Прекоси. Той няма играчки. Нищо ли не ти подсказва твоето сърце?“ Веднага сграбчих с две ръце машината и вагончетата и му ги сложих в ръцете, като му казах:
— Вземи го, твой е. — Той ме погледна, не разбираше какво му казвам. — Твой е — казах аз, — подарявам ти го.
Тогава той погледна още по-учуден баща ми и майка ми и ме запита:
— Но защо?
Баща ми му каза:
— Енрико ти го подарява, защото е твой приятел, защото те обича… подарява ти го по случай получаването на медала.
Прекоси запита плахо:
— Да го занеса ли… в къщи?
— Разбира се! — отвърнахме всички.
Той беше на вратата и все още не смееше да си отиде. Беше толкова щастлив! Искаше извинение с разтреперана уста и се усмихваше. Гароне му помогна да увие влака в носна кърпа и като се наведе, изхрущяха хлебчетата, с които бяха пълни джобовете му.