Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Не мога да определя какво точно се изписа на лицето й. Сякаш нямаше изненада. Погледите ни се срещнаха, но в тях не пролича радост. Страх, може би. А може би и примирение. Не зная. Не знам и колко време стояхме така.

— Май трябва да се отделя от теб — прошепна Зия.

— А?

— Ако тя реши, че си с такова страхотно маце, ще заключи, че няма шансове.

Май съм се усмихнал.

— Марк?

— Да?

— Застанал си и зяпаш като халосан. Леко ме стряскаш.

— Благодаря.

Усетих ръката й на гърба си.

— Иди й кажи здрасти.

Краката ми тръгнаха натам, но не зная точно как. Рейчъл изчакваше касиерката да постави покупките й в торбичка. Тръгна към мен с напрегната усмивка. Усмивката й винаги е била пленителна — от онези, които навяват мисли за поезия и пролетен дъжд, толкова ослепителна, че променя целия ти ден. Сегашната й усмивка обаче беше друга. Бе някак стегната и измъчена. Чудех се дали просто бе резервирана, или вече не се смееше както едно време, дали нещо не бе замъглило трайно жизнеността й.

Спряхме се на метър един от друг, без да сме сигурни дали от нас се очаква прегръдка, целувка или ръкостискане. Тъй че не направихме нито едно от трите. Стоях пред нея и чувствах обидата с всяка своя фибра.

— Здрасти — продумах.

— Радвам се да видя, че си все същият — произнесе Рейчъл.

Пуснах престорено мръснишка усмивка.

— Здрасти, маце, коя зодия си?

— Пробвай нещо по-добро.

— Често ли идваш тук?

— Става. А сега кажи: „Не сме ли се срещали някъде?“

— Не става — повдигнах едната си вежда. — Няма начин да забравя секси лисичка като теб.

Разсмяхме се. Престаравахме се и ни беше до болка ясно.

— Добре изглеждаш — казах.

— Ти също.

Кратка пауза.

— Добре, изчерпаха ми се конфузните клишета и свалки, изсмукани от пръстите.

— Слава богу — възкликна Рейчъл.

— Защо си тук?

— Купувам храна.

— Не, исках да кажа…

— Зная какво искаш да кажеш — прекъсна ме. — Майка ми се премести в апартамент в Ню Ориндж.

Няколко кичура се бяха измъкнали от опашката й и падаха върху лицето й. Употребих цялата си воля да не посегна да ги отместя.

Погледът на Рейчъл се отклони и пак се върна към мен.

— Чух за жена ти и дъщеря ти. Съжалявам.

— Благодаря.

— Исках да се обадя или да ти пиша, но…

— Чух, че си се омъжила.

Тя помръдна пръстите на лявата си ръка.

— Вече не съм.

— Също и че си агент във ФБР.

Рейчъл отпусна ръката си надолу.

— И това вече не съм.

Пак мълчание. Отново загубих представа колко време стоим там. Касиерката се бе прехвърлила на следващия клиент. Зия се приближи откъм гърба ни. Прокашля се и протегна ръка към Рейчъл.

— Здрасти. Аз съм Зия Леру — поздрави тя.

— Рейчъл Милс.

— Радвам се да се запознаем, Рейчъл. Работя заедно с Марк. — Сетне, след кратък размисъл добави: — Просто сме приятели.

— Зия — процедих.

— О, добре, извинявай. Виж, Рейчъл, ще ми се да остана да побъбрим, но трябва да бързам. — За да подчертае думите си, посочи с палец към изхода. — Вие си поприказвайте, Марк. Сигурно ще се видим пак. Радвам се, че се запознахме, Рейчъл.