Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Тц, нищо подобно няма да й река — ще ме удари невинен.
Спаска го ударила още два пъти.
— Ето, предчувствах. Лошо взе да се променя тая жена. Човек още не е зинал да рече нещо умно, а тя бие незабавно и без предупреждение.
Спаска го ударила три пъти.
— Гледай сега как ще си натърти юмрука.
— Нека, на, нека се повредяаа! — ударила го още няколко пъти Спаска. — По-добре тежко да се поболея, отколко да дивея в този пущинак!… — нарамила дебел подострен кол, навила ремък, та го скъсила, и подкарала с ритник пред себе си Спас.
— Ритат ли ме?… Голяма работа. Кому е на ухото тъпан бил, дайре го не плаши.
Навлезли в гората направо през гъсталака. Спаска слухтяла и се промъквала ловко, като звяр. Отвреме навреме шепнешком пяла-опявала:
— Откога ми е заобещавал в града да ме селиии, божкеее!… С едното обещание си останааах!… Къща на три ката до кметови двори щял да ми вдигааа!… Да се вдигне, та да не седне дано!
— Горо, мари, горо — аз ли я спирам тука, тая моя невеста драга? Да рече — още днес ще слезем в града! Колкото кожи натрупахме — не за къща, за палат ще стигнат! Та и цялата в свила да си я облека тая моя стопанка — и за това ще останат. А, хич няма да я питам — ще я докарам в свила да се кипри, на, реших го!
— Това иска той, товааа, за смях да ме направи!… — отклонила го с ритник към пътеката Спаска. — Да ида в града, да се облека в свила, да изляза вечер пред порти, на блага приказка с моми и невести, да ме види кметицата с нейното лице като бяла погача, па да викне у подигравка: убре-леле, жени, гледайте! Ратайкиня се на чорбаджийка преправила! Снага й у свила, а лице — бетер нещавени опинци!
В първия капан — лисица. Спаска я откачила, мощно я ударила в дървото и я подала на Спас, а той я закачил на пояса.
— А как няма да съм диво-нещавена, като само диво ям, лелеее! — отново го подкарала с ритник Спаска. — Зер не искам да си кусна от онова купешкото ядене, от кое ще ми стане лицето като симид с мляко, ама къде е магьосаната кърпица, та да си го заръчам това ми ти ядене?… Няма я, нямааа — и няма да я имааа!…
— Да, обаче сега, като се върнем, кой я вече не прерипне тая досущ Гуджова ограда — човек да не е — промъквал се подире й Спас и внимавал ремъка да не се закачи в храстите.
— Писарчеее, писарче, леле, даскалче, даскалче та книжовничеее — тънко изциврила Спаска. — Къде си, да ме видиш отнякъде, та жива да ме оплачеееш!…
Във втория капан — огромен заек. Спаска го откачила, стиснала го и той увиснал като пране. Подала го на мъжа си и пак го повела.
— Помня те, помня, писарчеее!… Кога дойде на времето тука, в гората, на дрехи ти пулове лъщяха, на ухо — бяло перо писарскооо, в ръка — листо хартиеноооо!… Па като скърши вежда, та рече: С извинение! — моме гургулице, пристигнах сред природа, да се дълбоко замисля у тая тиха тишина, та да ми тръгне ситно писмо, да си нанижа белото листо, белото листо, тежката книга, ах!… И — колко пише — дваж у мене гледааа, та ме цела с очи пиеее, лелеее!
— Аааа, юнак Спасе, юнак Спасе! — скрито я пустосал Спас. — Още днес ще вземеш да я прерипнеш тая досущ Гуджова ограда! Няма да отлагаш повече!
— Па като засука мустачета-пиявици: хайде с мен в града, лична Спаске!… Ти не си за тия диви манджи!… Ще те храня само с… и го изрече онова, купешкото ядене, та от него ще ми станеш, душо Спаске, бяла-хубава, като кметица хубава!… — и се блъснала с юмрук в главата. — Ъх, защо се толкоз силно израдвах тогава, божке!… Защо се излъгах да го толкова щастливата прегърна!… — и извила-заопявала. — Мислех си, рита в тръпка радостнааа, а то — душа бралооо, горкотооо!… Кога го пуснах наземи, да му се кипро изкипря, кипро та чак свенливо — то си очи оцъклииии…
— Ей това им не харесвам на тия глави писмовни! — с горчива ярост възкликнал Спас. — Биеш ли го — наяква, галиш ли го — я залинее, я направо мре.
Спаска спряла, извърнала се и престорено проплакала:
— Колкото повече време минава, по-съжалявам за него, леле!
— Па и аз, пиле Спаске! Дори, както ми се чини, повече от тебе го жаля.
Спаска озадачено се вторачила в лицето му и разбрала, че укорите и натякванията вече са безполезни. Мълком тръгнала и Спас заситнил подире й. Излезли на широка пътека, проправена от едър дивеч.
— Да, обаче аз ти се отсърдих! — заплашително се ухилила Спаска и пак заопявала, но този път — щастливо-подстрекателски. — Леле, блазя тиии, утре като прескочиш Гуджова ограда, па като го надвиеш оня Гуджооо, па като ми я донесеш вълшебната кърпица, лелеее, па като си я заръчам оная ми ти купешка манджааа…
На пътеката зеела дупка: трапът-капан, покрит с клони и маскиран с листак, сега бил продънен.