Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Защо говориш така, приятелю? Кажи ми, моля аз.
Лукавото пламъче в очите му не изчезваше. „Не продавай краставици на краставичаря!“ — сякаш казваше погледът му, или поне тъмнокожата жена си мислеше така.
— Матс, Матурин — изрецитира шведът. — Матурин, Матс. Схващаш ли?
Сузана разбра логиката му. Тъкмо щеше да му каже, че това е чисто и просто съвпадение, когато две други думи изплуваха в паметта и: Кала и Калахан.
— Схващам — отвърна му тя, — ала тази костенурка не принадлежи на теб. Нито пък на мен.
— А на кого тогава? — попита жално Матс.
Преди съзнанието и да успее да я спре (или поне да редактира думите и), Сузана изрече истината, в която беше убедена с цялото си сърце и душа:
— Тя принадлежи на Кулата, сай. На Тъмната кула. И точно там смятам да я занеса, ако е такава волята на ка.
— Боговете да бъдат с теб, лейди-сай.
— И с теб, Матс. Дълги дни и приятни нощи.
Младата жена се загледа след отдалечаващия се шведски дипломат, после очите и се насочиха към миниатюрната статуетка в дланта и и тя тихичко продума:
— Това беше невероятно, Матс, стари друже.
Мия изобщо не се интересуваше от изящната костенурка; в момента в главата и се въртеше само едно нещо.
— Този котел — каза тя. — Там ще има ли телефон?
ТРИ
Сузана-Мия пусна резбованата фигурка в джоба на сините си дънки и с цената на големи усилия се застави да изчака още двайсетина минути на пейката в парка. През по-голямата част от тях тъмнокожата жена се любуваше на новите си крака (нямаше значение чии бяха, важното бе, че са страхотни) и шаваше с новичките си пръсти в новичките си (откраднати) обувки. По някое време затвори очи и извика в съзнанието си образа на контролната зала на Когана. Още табла с предупредителни лампички се бяха включили и подът, където бяха скрити незнайните машини, вече се тресеше неудържимо, ала стрелката на дисплея с надпис „СУЗАНА-МИЯ“ все още потрепваше в границите на жълтото поле. Макар че стените и подът продължаваха да бъдат прорязвани от пукнатини, те, доколкото младата жена можеше да види, не изглеждаха сериозни. Положението никак не бе розово, ала не беше и фатално.
— Какво чакаме сега? — попита нервно Мия. — Защо висим на тая смотана пейка?
— Давам възможност на шведа да уреди формалностите около стаята ни и да се разкара — отвърна Сузана.
Когато прецени, че е минало достатъчно време, тъмнокожата жена събра торбите си, изправи се, пресече Второ Авеню и пое по Четирийсет и шеста улица, която трябваше да я отведе до „Ню Йорк Плаза Парк Хаят“.
ЧЕТИРИ
Фоайето на хотела беше обляно от приятната светлина на следобедното слънце, чийто лъчи се отразяваха в зелените стъкла. Сузана никога през живота си не беше виждала толкова красиво помещение — като изключим интериора на църквата „Сейнт Патрик“. Същевременно хотелското фоайе и изглеждаше някак чуждо; и студено. „Сигурно защото това е бъдещето“ — помисли си тя.
Господ и бе свидетел, че наоколо имаше предостатъчно признаци за това. Колите изглеждаха по-малки и съвсем различни. Голяма част от по-младите жени, които бе видяла се разхождаха, изложили гордо на показ голите си пъпчета и презрамките на сутиените си. Сузана трябваше да се сблъска с това явление най-малко пет или шест пъти, докато вървеше по Четирийсет и шеста улица, за да се увери, че не става въпрос за недоглеждане, а за някакво шантаво модно увлечение. В нейното време, ако някоя жена разбереше, че презрамката и се е показала (да не говорим за комбинезона и — хората казваха за подобни случаи „сняг вали на юг“), щеше веднага да се скрие в най-близката обществена тоалетна, където да приведе в ред тоалета си. Що се отнася пък до голите пъпчета…
„Ще те арестуват навсякъде, с изключение на Кони Айлънд — помисли си тя. — Няма никакво съмнение в това.“
Ала онова, което и направи най-голямо впечатление, същевременно беше най-трудно за възприемане — градът изглеждаше по-голям. Той бръмчеше и бумтеше навсякъде около нея. Вибрираше. Всяка глътка въздух бе напоена с характерния му аромат. Жените, които чакаха такситата си пред хотела (независимо дали презрамките на сутиените им се виждаха или не), можеха да бъдат само нюйоркчанки; портиерите, които даваха указания на шофьорите на жълтите автомобили — единствено нюйоркски портиери; а самите шофьори (Сузана бе изумена да види каква голяма част от тях бяха тъмнокожи, а един дори носеше тюрбан) — нюйоркски шофьори. Всички те обаче изглеждаха… различно. Светът се беше променил. Сякаш нейният Ню Йорк, този от 1964 година, представляваше някакъв третодивизионен отбор, докато това бе висшата лига.