Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Очакваше спор, ала такъв не последва. Мия обиколи цялото помещение (единственото, което не направи, бе да дръпне завесите, а на Сузана много и се искаше да погледне града от тази височина), надзърна в банята (която се оказа великолепна — с мраморен умивалник и множество огледала), после хвърли поглед на килера. Тук на рафта до пластмасовите чувалчета за химическо чистене се виждаше метален сейф. Върху него имаше някаква табелка, ала Мия не можеше да прочете какво беше написано на нея.
Роланд също се сблъскваше с подобни проблеми от време на време, ала при него те бяха предизвикани от обстоятелството, че главните букви в английския език и този на Вътрешния свят бяха различни. Затрудненията на Мия обаче имаха къде-къде по-сериозен характер — макар че похитителката и бе наясно с цифрите, Сузана се съмняваше, че майката на мъничето може да чете.
Жената на Еди Дийн пристъпи напред, ала не докрай. За миг остана загледана в две табелки през два чифта очи — усещането беше толкова нереално, че чак и прилоша — след което образите пред погледа и се сляха в едно и тя прочете:
Този сейф е предназначен за вашите лични принадлежности. Управата на „Ню Йорк Плаза Парк Хаят“ не носи никаква отговорност за вещите, които оставяте тук. Ако разполагате с големи суми в брой или ценни бижута, можете да ги оставите в сейфа на хотела на приземния етаж. За да запишете своя личен код, наберете четири цифри и натиснете „ENTER“. За да отворите сейфа, въведете вашия четирицифрен код и натиснете „OPEN“.
Сузана се отдръпна и остави Мия да си избере четири числа. Оказаха се единица и три деветки. Това беше годината, в която бяха попаднали — и навярно една от първите комбинации, които щеше да пробва евентуалният крадец, но нали все пак не беше номерът на стаята… Пък и тези числа бяха правилните цифри. Цифрите на силата. Своеобразен сигул. И двете жени знаеха това.
Мия пробва сейфа, след като го заключи, и със задоволство отбеляза, че е сигурен. След това се опита да го отвори според инструкциите. Нещо забръмча и вратичката изведнъж зейна. Тъмнокожата жена постави вътре избелелия сак с надпис „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ УЛЕЙ“ — призрачната кутия в него направо залепна за рафта — а после прибра и торбата с чиниите. Мия затвори вратичката, заключи я отново, провери я и кимна доволно. Чантата на Труди Дамаскъс беше все още на леглото. Младата жена извади банкнотите, които беше взела от шведския дипломат, и заедно с костенурката ги натика в предния десен джоб на дънките си.
— И да не забравиш да си изпереш ризата — напомни Сузана на своята похитителка.
Мия, ничията дъщеря, изобщо не си направи труда да отговори. Не и пукаше за разните му там ризи — били те чисти или пък мръсни. Погледът и беше вперен в телефона. За пръв път, откакто бе забременяла, телефонът беше единственото нещо, от което се интересуваше.
— Сега вече трябва да си поговорим — рече Сузана. — Ти ми обеща и трябва да спазиш обещанието си. Обаче не в онази зала за пиршества. — Вдигна рамене. — Някъде навън, чуй ме, моля аз. Имам нужда от чист въздух. Тази зала за пиршества мирише на смърт.
Мия не се опита да и противоречи. Сузана имаше смътното чувство, че другата жена прелиства всички папки от паметта и — преглежда, отхвърля, преглежда, отхвърля — докато най-накрая намери нещо, което щеше да и бъде от полза.
— И как ще се доберем дотам? — попита ничията дъщеря с престорено безразличие.
Тъмнокожата дама, която в момента беше две жени отново, седна на едно от леглата и сключи пръстите на ръцете си в скута си.
— Все едно сме на шейна — каза жената, известна като Сузана. — Аз ще бутам, а ти ще направляваш посоката. И запомни, Сузана-Мия, че ако искаш да ти помагам, ще трябва да ми даваш ясни и недвусмислени отговори.
— Нямаш проблеми — отвърна другата. — Само не очаквай тези отговори да ми харесват… или да ги разбирам.
— Какво искаш да…
— Ня’а значение! Богове, никога досега не съм срещала някого, който да ми задава толкова много въпроси! Нямаме никакво време! Когато телефонът звънне, край на сладкия ни разговор! Така че, ако изобщо искаш да научиш нещо…
Сузана не си направи труда да и даде възможност да довърши. Вместо това затвори очи и се отпусна назад. Леглото зад нея не можа да спре падането и; тя премина право през него. Падаше наистина, не на шега, носейки се през пространството. Някъде в далечината долавяше слабия звън на тодашните камбанки — едва доловим и глух.
„Ето че се започва отново — помисли си. Другото нещо, което мина през ума и, беше:
— Еди, обичам те.“